Different Town

Какво?

Умишлено бях навила алармата си с един час по-рано. Тази част с пазаруването за училище не ми допадаше. Майка ми мразеше да пазари ученически принадлежности. Бяха твърде скъпи и рядко ги използвах. Някога спорехме относно необходимостта от още тетрадки например. Бих дала всичко за още един разговор с нея! Дори да е спор или караница, пак бих била щастлива. Така и не разбрах начина по който е починала. Не знам защо не попитах. Може би защото не ми остана време или... Или защото се боях от това, което ще чуя. Самият факт, че никога повече няма да я видя, ме убиваше малко по малко. Бях мислила доста. В крайна сметка стигнах до едно кратко заключение. Живота е като върха на една кърфица, а ние нарочно стоим на ръба, провесвайки се надолу. Трябваше повече да ценя времето си с нея, да й показвам любов. Сега я търсех. Търсех я в ума си, за да мога да си я представя. Търсех я в статиите в интернет, които така обичаше да чете, търсех я навсякъде където я няма... Но знаех, че никога няма да си я върна...

-Хей! Чудех се дали си станала...-в стаята ми нахлу Келси, като леко ме стресна.

-Да. Обличам се набързо и идвам.-усмихнах й се и тя излезе.

Много ама много ми се носиха дънки. За жалост бременноста не позволяваше това. Ето защо се появих в хола облечена с широк лилав анцуг, тениска и дебело горнище. Липсваха ми полите, дънките, тесните дрешки. Но пък някои дрехи за бременни бяха толкива симпатични...

-Добро утро Бела!-поздрави ме Лора.

-Добро утро!

-Мислехме да хапнем навън, но се оказа, че скъпият ми съпруг е направил за закуска тостери. Все пак ако искаш по пътя има магазин за топли закуски.

-Всъщност обичам тостери!-след тези думи нападнах храната.

Няколко тостера по-късно бяхме излезли.

-Сега се качваме на метрото нали?-попитах.

Трябваше да се науча да се ориентирам.

-Да, ще слезем на третата спирка. В този квартал е един от най-евтините, но и качествени магазини за ученически принадлежности.

-И трябва да се вълнуваме?-Келси невярващо вдигна вежди.

Направи ми впечатление, че майка й не и обръща внимание. Вероятно беше свикнала. Слязохме по стълбите към метрото. Усетих хлад и миризма на... Метро... Според табелката, нашето метро идваше след минутка. Това му беше хубавото на метрото. Придвижваш се невероятно бързо на големи разстояния. В началото ми беше доста интересно, но и страшно. Всички филми за земетресения си оказваха влияние. Там винаги първи умираха хората в метрото. Не искам да умра! Тези мисли може би бяха породени от бушуващите хормони заради бременността или от безграничната ми лудост. Не бях особено сигурна... Дойде нашата спирка и слязохме по най-бързия начин. Не знаех къде отиваме затова просто вървях по петите на госпожа Рос. Двете с Келси разговаряха за нещо, но не се заслушах. Накрая влязохме в една книжарница с размерите на Джъмбо! Беше пълно с хора и аз въобще не знаех какво Дъ Фък се случва!