My medicine [k.th.+j.jk.]

༘͜❁̸First tick

Пролетта бе в своя разцвет, цветята и дърветата разцъфваха, птичките се бяха върнали от юга и пееха своята сладка песен, лъчите на слънцето не спираха да танцуват из околностите, карайки красотата на майката природа да заблести още повече.

В този така приятен и светъл делничен ден, учениците от пети клас, бързаха да влязат в училищната сграда, за да не закъснеят за първия час.

Ала поради странна причина, щом някой преминеше прага, веднага забравяше за това че трябва да влезе в час, защото погледа му бе забит в едно момче.

То бе с мека кафява косица, шоколадови очички, а телцето му бе крехко и облечено в синьо гащеризонче, докато под него имаше блузка на райета в червено и жълто. Но защо всеки гледаше в него?

Дали не беше, заради насинената му буза?

Колкото и странно да прозвучи...не беше така.

Всички го гледаха, заради "странното му поведение". Главата му потрепваше или се завърташе на една страна доста рязко, от нищото подсвиркваше или издаваше странни и силни звуци.

- Какво прави? - изшушука едно момче.

- Дали е добре? - попита момиче.

Звънецът запя своята песен, карайки всички дечица да влизат по своите класни стаи.

В един от класовете, влезе и това момче, което застана до учителката.

- Ученици, моля за вашето внимание. - усмихна се тя. - Имаме ново попълнение в класа. Неговото име е Ким Техьонг. - тя направи път на момченцето да се покаже. Когато всички го зърнаха, издадоха звук от изненада. Това бе момчето със "странното поведение". - Надявам се да се държите добре с него, защото той е много специален. Ще им споделиш ли? - попита тя.

Малчото се изчерви и подсвирна, а после плесна с ръце.

- Аз - аз имам синдром на Турет...и заради него не мога да контролирам...някои мои действия...,като свиркането например... - играеше си нервно с ръкавите на блузата си. - Това не е заразно, но...е малко странно. - прехапа долната си устна. - Надявам се да можем...да се разбираме.

Децата седяха и гледаха без да казват и дума. Техьонг имаше чувство, че искат да му се изсмеят в лицето, затова и се сви леко.

- Седни на предпоследния чин в редицата до прозореца. За жалост, твоето другарче по чин днес го няма, но скоро ще се появи. - усмихна се учителката.

Те кимна с глава и зае мястото, което бе по - близо до самия прозорец. Главата му започна да трепка малко повече, защото бе доста притеснен. Как не обичаше да е сред хора...,но нямаше избор.