Спартак (+18)

5

Ема се взираше в него. Червенината се заформяше все повече върху лицето му, а очите му я гледаха невярващо.

- Теб наистина не те свърта, а? – попита тихо. – Трябваше да те оставя още в банката.

- О, така ли? Чак сега ли достигаш до този извод?

- Ема. – Назидателният му тон я накара да присвие очи. – Пак ще попитам, има ли нещо в мен което те кара да си мислиш, че можеш да си позволяваш такива неща? – Веждите му се свиха над очите, придавайки им заплашителен вид.

Фактът, че Ема бе приела жестовете му като даденост а не скапана услуга започваше да опъва нервите му.

- Галкин ще направи всичко за да си вземе парите!

- ТЕЗИ ПАРИ ВЕЧЕ СА МОЙ! – той изкрещя. По лицето му се чете гнева който изпитваше, и едва сега Ема започваше да си задава въпроса дали наистина беше в безопаснот покрай него, макар да я бе изкарал от кашата не веднъж за по малко от осем часа.

Тя присви устни и се опита да преглътне буцата си, заедно с всички ругатни които бе готова да изсипе срещу него.

- ...Има неща които не разбираш. – Сниши глас отново – Казах ти и по рано. Не си затормозявай главицата с неща, които не ти влизат в работата.

- Току що казаха, че аз съм ви помогнала да влезете в банката. – рече му тихо. Леко повдигна хавлията си. – Сега и аз съм от малакта ви група.

Сет се засмя.

- Ако не си забелязала малакта ни група се разтури по-рано. Сега сме само аз, ти и парите ми.

Тя понечи да му се противопостави, но чу мелодия от звънящ телефон. За момент изтръпна, мислейки си, че този който по-рано бе взела от колата, магически се е вкючил изпод леглото. Издиша успокоено когато Сет се отдръпна, отваряйки големият сак. След като от някакво по-малко джобче извади смартфон, Ема го прокле още няколко пъти наум.

Той го допря до ухото си, без да каже и дума. След по-малко от минута все така безмълвно го затвори.

- Имаме паспорти.

- Чудно. – Ема скръсти ръце пред себе си. Потъваше все по-дълбоко в схемите му, което значеше, че все по-дълбоко ставаше замесена в нещо, от което не искаше да бъде част.

Тя седна на ръба на леглото и разтърка лицето си. Беше от онзи тип жени, които почти не носеха грим, а позицията ѝ като охранител на банка, само доказваше колко малко ѝ пукаше от това, че бе по-нежният пол. В семейството ѝ, тя бе по-голямото дете, и като такава изпълняваше и ролята на липсващ брат, грижейки се и защитавайки сестра си. Нещо което нито тя нито родителите им успяха да уважат във времето. Освен обажданията които получаваше за рожденните си дни и празниците, след заминаването ѝ, родителите ѝ бяха изпълнили заканата си.