Спартак (+18)

22

Сет внимателно отвори вратата. Ема веднага се досети какво се е случило, разпознавайки раздразненото му изражение.

- По дяволите... – тя прошепна на себе си, покривайки лицето си с шепи.

- Много добри приятелки станахте. – Той се усмихна, докато Ноа мудно се размърда изпод одеялото.

- Не е като да имаме особено голям избор. – отговори му, намръщвайки се от болките които все по-силно усещаше по тялото си. – Все някой трябва да е кошчето за душевни отпадъци в нашата дружинка.

- Не знам дали си наясно, но нашата „дружинка" се състои от мен и Ема. Ти си тук само за да ми кажеш къде са парите.

- И ти обещах да го направя, но до тогава е редно да се държим като семейство.

- Мисля, че си безсмъртен. – Спартак поклати глава.

- Как го реши?

- Простотията никога не умира.

- Не ми е особено забавно...

- Може ли да престанете? – Ема надигна глава, все още със скрита надежда, че Сет не бе чул напълно разговора им. – Не е сега момента да се карате за щуротии.

- Абсолютно си права. – Сет бръкна в дънките си и извади малко оръжие, чийто предпазител смъкна. Насочи го право към главата на Ноа – Имаш точно десет секунди за да ми кажеш къде са ми шибаните пари. – Изрече думите ясно, а съдейки по леката му усмивка, изобщо не го бъркаше да дръпне спусъка.

- Добре, добре! – Ноа стреснато вдигна ръце към себе си. – Хубаво. Скрих парите в матрак, който дарих на старчески дом до квартала на онези богаташчета. Парите са там. Всеки долар, всяко пени.

- Копеле! – Спартак изкрещя – От къде си сигурен, че не са го изхвърлили?

Ноа вдигна рамене.

- По-добре така, отколкото Галкин да си ги вземе обратно.

- Къде се намира старческият дом? – Ема попита с тих, разтревожен глас.

- На няколко километра източно от тук. Можем да отидем още сега, но би било малко съмнително, а и все още нямам план как точно можем да си го вземем обратно...

- Да, това е нещо по което искам да поработиш до сутринта. – Сет прибра пистолета, а кафявият му поглед се спря върху Ема. Без да ѝ каже и дума, тя го разбра, ставайки от табуретката. С омекнали колене го последва към стаята, все още молейки се, че не е разбрал разговора. Щом вратата зад тях се затвори, а лампата над главите им светна, той отново я погледна.

- Не мислиш ли, че е по-добра идея да говориш с мен за тези неща?

- Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш.

- Аз пък перфектно разбирам, когато някой се опитва да ме излъже.

Ема се намръщи поемайки си дълбоко дъх. Той знаеше.

- ...Добре... – колебливо започна, притисната от тъмният му поглед - ...Какво точно искаш да ти кажа?

- Каквото каза на Ноа.

- Ще ме караш на сила да говоря неща, които нарочно не съм казала пред теб, така ли?

- Защо толкова сляпо вярваш, че мога да бъда нещо по-добро от това което съм?

- За Бога! Не съм казала нищо подобно...

- Но го вярваш...

- ..Да. И смятам това за право на лично мнение...Защо винаги трябва да си задник?!

- Задник? Я ми дефинирай тази думичка ако обичаш... Не, Ема. Не съм задник. Всъщност съм един от най-добрите хора които някога си познавала. Просто ти си бясна защото мога да надникна отвъд розовите очила и мога да бъда брутално искрен.

Ема присви устни.

- Това, което казах на Ноа е, че въпреки твърденията които той има, че между мен и теб има нещо, аз съм напълно наясно, че не е така, оборвайки го с жена ти. – погледна го право в очите – И не мисля за редно да се чувствам виновна, че съм изразила чувствата си. Ако си мислиш, че ми е особено приятно да съм затворена с теб в тази кочина която ти сам създаде, се лъжеш жестоко. И стоя зад думите си, и твърдението, че ако те бях срещнала извън този екшън, най-вероятно нямаше дори да те погледна. – Пое си дъх едва след като каза всичко което имаше да казва, но неговото любопитство сякаш тестваше лимитите ѝ.

- Имаш ли чувства към мен? Бъди искрена.

- Да. – отговори му твърдо. – Но и аз знам как да гледам отвъд розовите си очила. И знам, че те са плод само и единствено заради ситуацията и адреналина който тя ми донесе. Онзи секс не бе нищо повече освен задоволяване на един глад, който и двамата усетихме заради обстановката. Напълно наясно съм че...

Ръката му рязко улови бузите ѝ, и я придърпа към себе си, допирайки чело до нейното. Погледа му бе по-настоятелен от всякога, а горещият му дъх, пареше устните ѝ.

- Мислех, че си по-умна от това да си мислиш, че аз не изпитват нищо друго освен сексуален глад, но повярвай ми, точно в момента се чувствам сякаш не съм го подхранвал от години...

- И кой ще ти разреши?

Погледа му се смъкна към устните ѝ. Преди да ги целуне се усмихна:

- Правилният въпрос е кой ще ме спре.