Спартак (+18)

12

Ема беше направила регистрацията в мотела, докато Сет я изчакваше спокойно на паркинга. Бе успяла да го убеди, че не е желателно да влиза с бронежилетката, за това я остави в краката му, въпреки изнервеният му поглед. Когато всичко беше готово, благодарение на фалшивите им паспорти и парите които Сет имаше не знайно от къде, те влязоха в стаята.
Бе много по-чиста от мястото на което бяха отседнали в гетото, а обещанието на Сет бе спазено – можеха лесно да избягат, без да им се налага да летят през прозорците. Ема бе сигурна, че втори път на подобно нещо нямаше да издържи, а синините по тялото които тя оглеждаше в банята, сякаш ставаха все повече и повече.

Тя присви устни от измореното си изражение в огледалото. Беше измила потното си тяло и слепналата си коса, надявайки се с водата да отмие и спомените от по-рано. Спартак все повече проявяваше близост, обърквайки я, а тя бе сигурна, че вземеше ли парите щеше да я зареже някъде и никога повече да не я потърси. Опитваше се да подтисне чувствата си, но те все повече я обвиваха в нежелана прегръдка, карайки я да се захласва по мъжа която я бе забъркал в цялата каша.И това всяваше страх в нея. Не, че не искаше живота ѝ да не е в опасност но през изминалите часове имаше едно чувство в нея, което все повече обвиваше съществуването ѝ – чувстваше се жива, а Спартак беше черешката на тортата. Имаше нещо странно в жените, и то беше, че им харесваше когато са покрай някой опасен дори за самите тях. Ема много пъти се бе шегувала в банката, чудейки се на колежките си какво точно харесват в подобни психопати, докато сама не усети силата на Стокхолмският синдром.

Тя излезе от банята наметнала хавлията си. Огледа се отново в огромното огледалото в ъгъла на стаята, а след това спря погледа си върху него.

Сет се бе изкъпал преди нея, и сега внимателно промиваше раната си. Изглеждаше по-голяма от преди, а червенината около нея се разпростираше.

- Може да е инфектирана...- Ема вдигна хавлията по високо за да се покрие. Той, гол до кръста не ѝ обърна внимание.

- Мога да ти помогна, ако искаш? – рече му, приближавайки.

- Нямам нужда от помощ. – той не отдели очи от шишенцето което стискаше, заливайки кървавата рана с прозрачна течност. По лицето му си личеше, че не му бе особено приятно.

Когато приключи пусна шишето в краката си, и допря своята хавлия до раната.

- Може би не е лошо да те прегледа лекар....- Ема предложи спирайки се до леглото. Небрежно се облегна на стената, следейки с интерес всяко негово движение.