Спартак (+18)

25

Ема си пое дълбоко дъх.

"Добре на финалната права сме, кошмара съвсем скоро ще приключи..."

Пръстите ѝ стиснаха по-здраво бравата на вратата, преди да я натиснат надолу. Щом вратата се отвори и краката ѝ прекрачиха прага на дома за възрастни, рецепционистката на бюрото срещу нея вдигна очи от смартфона си, изненадано оглеждайки я. 

- Добър ден. - Тя се усмихна, оставяйки телефона настрана. - С какво мога да ви помогна?-- - Добър да е. - Ема учтиво се усмихна - Търся...- Усмихната ѝ замръзна щом установи, че мозъка ѝ така и не си бе направил труда да запомни името на човека, на когото уж идваше на свиждане.

"По дяволите!

- ...Търсите? - Рецепционистката въпросително наклони глава.

 - Далечен роднина ми е. Всъщност дори наскоро научих за съществуването му, и не ми отне много време докато се реша да му дойда на свиждане. - Сама се учуди на себе си колко добре е започнала да лъже. 

- Боя се, че без име не мога да ви помогна, освен ако нямате снимка която би могла да ме улесни. Отделно е нужно да знаете, че часовете ни за свиждания са сутрин до десет и след обяд до шест. В момента възрастните са подготвят за обедният сън. - младото момиче се усмихна на Ема, и за кратък миг очите ѝ прибягнаха през помещението зад нея. Върху голямото стъкло на плазмата окачена в главното помещение, отново въртяха същите кадри от прословутият обир в Портланд. Това което задържа този път вниманието ѝ по-дълго беше снимката на Ема, появила се на екрана секунди преди погледа ѝ да се отдръпне.  

- Джонатан! - Ема повтори с досада, видяла разсеяния поглед на рецепционистката. Най-накрая се беше сетила за името на мъжа, но навярно това вече нямаше никакво значение. Ема объркано се обърна, поглеждайки към плазмата. Щом видя снимката си изтръпна.

***

Галкин оголи белите си зъби в усмивка, щом веднага след снимката на малката кучка, показаха и красивият му синковец. Тласъка който бе дал на полицията с предоставената информация, помогна доста на случая. Макар и ресурсите които щеше да вложи за да убие малкият си изтърсак, лека по-лека да гонеха открадната сума, Галкин знаеше, че голяма част от това е просто един шибан фарс. Не му пукаше за трите милиона. Беше лична вендета, за това, че Спартак си бе позволил да открадне нещо негово. Проумяваше много добре, че Сет бе воден от същите чувства. Можеше да удари много повече пари, но те нямаше да бъдат на баща му.