Здравей на френски

Ало

Иван настани българката в гостната, която беше точно срещу кухнята и ако там се готвеше нещо, гостът да се осведоми пръв. Апартаментът беше голям и просторен, но същевременно беше съвременен и уютен. Имаше модерна кухня, удобна всекидневна, малка баня, в която имаше душ кабина, три големи спални, една двойки, единична детска, но тя не се използваше по предназначение — детските рисунки бяха несполучливо прикрити от гардероби, рафтове с книги и шкафове; всеки чифт срещуположни стени бяха в различен цвят, а по леглото бяха залепени стикери; гостната беше също така широка и просторна. Прозорците бяха отворени, за да влиза свеж въздух, от тях се виждаха тихите красиви улички на Париж, имаше удобно легло, от двете му страни нощни шкафчета, върху тях имаше празни вази, а на лявата ритмично тиктакащ часовник. Чекмеджетата бяха празни — там Жана подреди багажа си. Встрани отдясно на вратата се намираше гардероб, а от другата му страна имаше огледало. И всичко това беше във виолетово.

 Иван надникна през ключалката и почука. Гостенката отвори вратата и попита:

 - С какво да помогна?

 - Само исках да те предупредя, че ще закарам колата в сервиза заради... инцидента...

 - Разбира се. Аз ще продължа да разопаковам багажа си.

 - Предполагам, че няма да отнеме повече от половин час. Е, до после.

Той излезе от стаята и тресна вратата след себе си. Не отне много време, скоро Жана се беше настанила.Оставаха около десет минути преди да се върне Иван. Беше сутрин, а тя не беше закусвала. Влезе в кухнята, видя фруктиерата и взе една изкусителна жълта ябълка. Изми я на чешмата и отхапа."Все пак той ми каза да се чувствам като у дома си, помисли си тя, ако има проблем ще му пратя друга от България." Преглътна парчето и се сети, че сега има време да звънне на майка си и приятелките си по скайпа. Започна да се лута из апартамента, в търсене поне на компютър. Най-накрая намери лаптоп на масата в малък офис. Бързо влезна в профила си и набра приятелките си, понеже за сега само те бяха на линия. Веднага се появиха Моника, Алекса и... майка й. Развълнувани да я видят всички ахнаха:

 - Здравееееееей!!! — приветливо извикаха в един глас.

 - Защо всички сте у майка ми?

 - Днес тя има имен ден!

 - Съвсем забравих, но ми се случиха много неща!  

И тя започна да разказва всичко от летището до това как Иван е отишъл да закара колата на сервиз, а тя е претърсила общежитието за лаптоп. Не пропусна да опише айфеловата кула и триумфалната арка и колко много се е забавлявала с Иван. Майка й някак замислена, слушаше с повишено внимание. Накрая като понечи да каже нещо се чуха стъпки откъм вратата. Жана се обърна към посоката на шума после отново към тях и набързо обясни.

 - Той се прибира. Ще се чуем по-късно. Чао!

 - Не, чакай! — в последния момент извика възрастната жена, но вече беше твърде късно — Жана затвори и излезе от профила си в скайпа, за да не я усети домакинът. Неприятно е някой да ви пипа нещата след като ви е смазал колата, нали? Жана направи олимпийски голям скок, който я изстреля от стола до близкия книжен рафт, едва ли някога докосван от Иван, грабна една книга, се прилепи до стената, разтворила през средата книгата и преструвайки се, че чете. Добро алиби, наистина! Иван я извика по име и я намери в стаята.

 - О, здравей пак, ъм, Ванко! — Жана импровизира с думите и сложи една голяма усмивка до уши, досущ като мазните на Ванко.

 - Ъм, здрасти. Искам да говоря с теб... за нещо важно, което исках да те попитам още когато се срещнахме...