Здравей на френски

Същинският край

Не знам откъде да започна. Краят е нещо, което ще застигне всичко, без милост, без въпроси и толкова непринудено. Да ви кажа, харесвам края. Начин да се сбогуваш с нещо и да започнеш отначало. Може би краят ще бъде пищен и съпроводен от голямо тържество, а може би ще бъде нещо нежно, тихо - като приспивна песен, след която няма начин да се събудим.

Случвало ли ви се е, когато пуснат любимата ви песен по радиото в колата да имате чувството, че можете да полетите? Духът ви се покачва и извисява. А моят както обикновено си е висок. Имам чувството, че мога да стана и да затанцувам най-странния танц, който знам, но в следващият миг високият ми дух се блъска в тавана и си сяда пак на мястото. Същият ефект имат някой неприятни хора в слънчев ден, когато успеят да ми развалят настроението за деня. На вас случва ли ви се?

За щастие, моята Жана няма такъв проблем. Тя винаги намираше сили да прости. Вече, година след това, тя беше простила на Иван и дори си го спомняше с добро - той й даде такова преживяване, което не е имала за цялото си детство, също така се разкая за постъпката си. Вероятно в момента се "прехласваше" по поредната си тръпка. Дано поне си е взел поука.

Между Жана и Божидар вървеше чудесно, даже прекрасно, което радваше и тях и всички, които ги гледаха. Понякога е приятно да се радваш на чуждото щастие, а понякога ти става досадно да ги гледаш, когато твоето отсъства. Алекса.... тя имаше хубава скромна сватба край едно кристално-синьо езерце, неособено далеч от града. Моника роди след много мъки, но успешно красивата им дъщеричка Вероника - руса и синеока, със снежно бяла кожа, като същински ангел. Явно много се разбирате с Бог, заключи триумфално Алекс, чак ангел ти е пратил. И наистина Вероника беше красиво и умно дете...

~~*Десет години по-късно*~~

- Мамо, мамо! - чу се детски глас, нежен като малка звучна струна.

- Какво има, Васко? Удари ли се? - скокна веднага един от трите женски силуета, които блестяха на фона на залеза.

- Паднах в пясъка! Боли... - изохка момчето. - Ще го целунеш ли, за да ми мине?

- Разбира се. - и тя допря алените си устни до раничката, с размер на орех, която за пострадалият си беше цяло изпитание.

Сякаш сега то се успокои и болката си отиде. То седна до нея и другите жени, или по-скоро пораснали момичета, и кротко залюля краката си. Само миг след това от детската площадка дотичаха още две дечица, за да повикат Васко. И играта започна отначало, до следващата рана или синина...

- Докъде бях, момичета?

- До частта, - кикотеха се двете момичета - когато падна на коляно...

- А, да! Е, предполагам знаете какво стана после...

А аз съм почти сигурна, че се досетихте, че това вече е краят на написаното, но не и на моята Жана. Надявам се и вие обикнахте края, макар и съпроводен със страх, в края... Не се страхувайте... и не забравяйте да прощавате, защото сега ще и помоля да ми простите, ако нещо не е наред. И предполагам, мога да напиша "по истински случай", понеже все на някой в този свят може да се е случило, а защо не? Много бих искала да се запозная с този човек.

Обикновено зад една хубава книга стои един едър, плешив писател, който стои пред компютъра с чаша кафе и своите подредени мисли.

Явно, че сте извадили късмет с мен и моите разбъркани мисли... 

~~По действителен случай~~

Благодаря за прочитането на моята първа книга! Имах своя миг, а сега е твой ред! Чакам да прочета твоята история! Сега е моментът да напиша любимата си фраза - И край...