Здравей на френски

Залезът

Жана и Иван стояха в къщата му около час, пиейки топъл чай и разговаряйки за важни за тях неща и по този начин започнаха да се опознават. Имаха доста общи интереси и си приличаха до някаква степен. А дали бяха "съвместими"? Оказа се голям романтик, но това се разбра още от първия път, когато се видяха. Не стояха дълго и Иван предложи да разведе момичето из града. Тя кимна, изправи се и понечи да вземе якето си, но като се видя в огледалото въобще не се почувства готова. Отиде до куфара си и извади подаръка на шефа си. Погледна го и се сети за приятелите си. "Рано или късно ще трябва да им се обадя и да им разкажа как вървят нещата". Сложи тънък слой червило, среса се и се обу. Най-после, след дълга борба със сенките под очите и рошавата коса (всички знаем какво се случва когато момиче легне на възглавницата и по-късно става и вижда... косата си, която изглежда досущ като джурасик парк - буйна растителност, готова да се напълни с най-разнообразни гадинки) тя беше вече готова и потегли с отчаяния Иван на входа, който вече губеше търпение, но щом я видя разбра, че всичко си заслужаваше. Хвана я под ръка и към 17:40 вече бяха на Шанз Елизе - любимото място за разходки на парижаните.

Ето я и триумфалната арка, все така безупречна и ослепителна като в интернет, но по-голяма и по-бяла отколкото на екрана. Разхождаха се под дърветата и си говореха, докато всички около тях се целуваха. Кофти, нали? 

 - Не предпочиташ ли да идем някъде другаде? - каза Иван оглеждайки една влюбена двойка.

 - Ти ме доведе тук. 

 - Да дойдем когато има по-малко... целуващи се. 

 - Тогава ще дойдем утре, става ли? И може да си направим пикник.

 - В Градът на любовта винаги е така, но мисля, че храната ще ме разсее.

И двамата се изкикотиха и се насочиха към парка "Марсово поле", където наблиза се намираше Айфеловата кула. Отново вървяха и си говореха и стана дума за по-рано същия ден. Иван попита:

 - Какво всъщност се случи?

 - Ами, дълго е за разказване, но накратко... Настаняването ми се оказа до 13:45 и колкото и да бързахме, не стигнах навреме, а най-лошото е, че са настанили в моята стая самият дявол... Джесика. Тя се е омъжила и е в Париж за медения си месец. Проклета работа...

 - А коя е тази Джесика?

 - Колежка. Но не ме харесва особено. Хубавото е, че и аз не я харесвам, кой знае колко... Постоянно ми прави напук, но опитам ли се аз, шефът ме хваща и... - тя въздъхна и продължи взирайки се в дърветата. - Разбираш ли, тя е от род на известен готвач и не спира да ми го натяква, за да се чувствам зле, че аз изобщо си нямам баща... - Двамата спряха, погледнаха се, но им стана неловко и едновременно извърнаха поглед... - Няма значение. А ти защо ме нарече "маргаритке"? - попита с усмивка

 - Защото ми напомняш на маргаритка. Красива, скромна, млада и можеш да отговориш на всеки въпрос.

Жана се изчерви.

 - Значи според теб мога да отговоря на всеки въпрос? Нещо от сорта на "обичаме ме, не ме обича" ли имаш предвид?

 - Не, разбира се! Ти си умна жена и можеш да отговориш на философски въпроси, по-скоро. А и, дори да мислех обратното, нямаше да ти кажа...

 - Защото си дженталмен?

 - Пфу, глупости! Защото ще ме убиеш!

- Тук си прав! - каза тя и леко го сръчка, след което и двамата се разсмяха и продължиха по пътя си. Иван си бръкна в джобовете, а Жана не спря да се оглежда. И така докато Айфеловата кула не се появи на хоризонта.

 - По-хубава е отколкото си мислех!

 - Искаш ли да се качим на върха?

 - С удоволствие! 

Крачейки към кулата Жана се сети за Витоша. Просто за нея планината беше най-хубавото нещо в цяла София.От софийската планина се виждаше почти целият град. Сега й предстоеше да провери дали и от Айфеловата кула се виждаше цял Париж.

Когато най-после се добраха до върха, застанаха един до друг и се вгледаха в залеза. Слънцето сякаш за последен път днес завиваше града в своето одеало от светлина, а градът беше тих и готов да заспи и по този начин да посрещне нощта по триумфален начин. Всеки един гражданин заслужаваше почивка след дълъг ден като този, а особено Жана...