Чудотворната Калинка: Писма До Моята Любов ПВ

Седемнадесетото ✉

🐞

Маринет побягна, зави зад ъгъла и се затръшна върху стена, ръката й стискаше материала, който покриваше сърцето й, лицето почервеняло и очите широко отворени.

Това беше твърде близо за утеха.

Тя погледна в чантата си, там седнаха още няколко писма, подготвени за следващите хора, на които да ги предаде. Не бе очаквала, че Ейдриън ще използва малкото време, което му бе отредено, докато не дойде превозът му, за да намери Роуз, но сега тя можеше да си почине лесно, знаейки, че може да предаде последните писма на останалите, без да бъде хваната. Тя затвори чантата си.

Поне се надяваше.

Тя тръгна към стълбите, само за да усети потупване по рамото. Объркана, тя се обърна, вече усмихната в поздрав, но замръзна.

О, не.

-"Хей, Маринет, съжалявам, че прекъснах теб и Роуз", той дъпоеше извинителна усмивка, но тя можеше да види как той се взира в очите й, нейните боровинково сини очи.

О, не.

-"Н-не, наред си! Вече бях взел бележките от нея, аз п-просто си бъбрих с нея... ", тя се отдръпна, а очите й трепкаха към обувките й,
играеща си с пръстите. -"Н-но аз трябва да си тръгна с-сега ...трябва да помогна на моите родители с...", тя премръзна. Той знаеше, че родителите й имат пекарна. Тя му беше казала.

О, не.

-"С?", той наклони глава, усмихвайки й се търпеливо. Маринет винаги е била една от най-увлекателните съученици през цялата година. Той мигна.

Как я бе срещнал отново? Когато той се премести за първи път, нали?

-"С кутии! Миналата седмица поръчахме много неща и те трябва да п-пристигнат днес! Така че трябва да тръгвам - чао!", тя му помаха, преди да се отправи към където и да е бил домът й. Ейдриън тръгна след нея, с широко отворени очи, преди да се засмее и сам слезе по стълбите до колата, която го чакаше отвън.

Маринет беше толкова странна.

🐞

-"Благодаря ти, Иван", въздъхна Маринет, облегнала се на пейката в парка и погледна към небето. -"Но какво ще правя, когато той най-накрая получи последното писмо и разбере, че съм аз?"