Чудотворната Калинка: Писма До Моята Любов ПВ

Двадесетивторото ✉

🐱

Ейдриън прехапа долната си устна, взирайки се в това, което трябваше да бъде някакъв отговор към нейните стихотворения, но не можа да намери точните думи. Звънецът би и той изръмжа, смачквайки хартията и хвърляйки я в кошчето на излизане, поклащайки своята глава, за да я проясни.

Предричаше се, че ще вали в петък, и той можеше само да се надява, че ще остане така. Прогнозата има склонност да се променя доста, но той също се чувстваше все едно притискаше Калинката да разкрие себе си. Тя не трябва да се чувства притисната. Тя има цялото право да се колебае.

Той е този, който я забрави. Той щеше да прекара остатъка от живота си, отпращайки й се, това е сигурно.

Той се облегна на стената и затвори очи.

Звънлив смях, толкова мелодичен и изненадващо успокояващ. Беше толкова истински, засрамен, но и толкова развеселен от собствената си непохватност. Боровинково сини очи блестяха изненадващо ярко в облачното осветление, докато се успокояваха от собствената си смях.

-"Ще се видим.", помаха той, и започна да се придвижва по пътя си.

Тя започна да заеква, предишната й твърда и дръзка външност изчезва, все едно беше съвсем различен човек, -"Ъх - да. Ще се видим късно по - какво, не - чао се видим - аз имам предвид - защо заеквам?"

Той се засмя, когато се качи на задната седалка, без изобщо да мисли, че е малко подгизнал.

След като той бе направил първото си приятелство.

Очите му се отвориха и той въздъхна.

Той бе забравил първото си приятелство.

🐞

-"Момиче, какво правиш?", Аля гледаше как Маринет рови в боклука, и накрая извади определен лист хартия и го разви внимателно от смачканото му състояние. Очите й четяха написаното с отворено съзнание.

Тя се усмихна, очите й се затвориха в блажено ухание, докато държеше хартията близо до себе си.

-"Разбира се, че ще ти простя, глупаче."

🐱

Ейдриън се задави, лицето му пламтеше, докато Натали държеше писмо, образуващо сърце с обликат си.

-"Натали?!"

-"Не ме разбирай погрешно, Ейдриън.", обясни тя, -"Това е от онова момиче, което толкова харесваш толкова много. Калинката."

-"О, това е добре, благодаря т...откъде знаеш за Калинката?!"

-"Чух те да говориш за нея веднъж, след като прочето едно писмо, попитах Нино за това последното му посещение. В голяма беда си. Но се радвам да те видя щастлив, Ейдриън, и съм сигурна, че баща ти ще я хареса, защото е направила нещо, което той не е могъл да направи."

Той свенливо погледна надолу и изведнъж заприлича повече на дете, отколкото на каквото и да било друго в този миг.

-"Мислиш ли, че ще ме приеме след това, което направих?"

-"Ти си човек, Ейдриън.", тя взе ръката му и постави писмото-сърце в неговата ръка. -"Като човек, ти правищ грешки. Всички го правим."

-"Но?"

-"Но.", усмихна се тя, -"Тя нямаше да бъде в живота ти отново, ако го държеше срещу теб. Намери я и говори с нея."

Беше тихо известно време, преди Ейдриън да я прегърне набързо, след което да се обърне наоколо, тичайки и мърморейки, -"Благодаря."

Натали гледаше за малко, докато той изчезна зад ъгъла, поклати глава и се отправи към бюрото си.

Тя беше забравила колко малък всъщност се чувстваше момчето.

🐞✉🐞

Аз намерих твоето писмо.
Аз вече ти простих.
Аз те обичам твърде много.

🐱

Този път той остави сълзите му се стечат, нещо, което не беше правил отдавна.

Да плаче.

Трябваше да поддържа лице за баща си, за камерата.

Но може би, само може би...най-накрая ще има някой, който да го утеши, когато той искаше да плаче.

Да го прегърне.

Да му каже, че всичко е наред.

Че всичко ще се оправи.

Да му прошепне нещо безсмислено сладко.

Той се задави с ридание.

С какво е заслужил момиче като нея?