На пейката в парка(#Wattys2015)

17 Глава:,,Мисля,че ще повърна..."(Част 1)

Събудих се,беше шест часът сутринта.Стаята ми беше на опаки...какво е станало е моят въпрос.Станах и видях Стефан на земята,хмм още спеше,дай да не го събуждам.Навън беше още тъмнво и светнах лампите.
Излязох навън и веднага се запътих към банята.Измих си зъбитеизкъпах се и се върнах по хавлия в стаята ми.
Облякох се по абсолютно същия начин както винаги и подбутнах Стефан.
Момчето се мръдна малко и измрънка:
-Още пет минути,мамо...моля те...
Е...поне го събудих.
Взех си чантата и оправих на бързо кочината в стаята ми.
Веднага ми дойде на ум един въпрос.
-Какво стана вчера?
Попитах любопитно.
Стефан стана от пода,което му отне буквално десет минути и се облегна на рамото ми.
-Не искаш да знаеш......
Веднага схванах малкият му намек и му казах да се изкъпе,че мирише на умряло.

(1 час по-късно)

Ох...като запее в тази баня.
От един тъп час пее под душа!
Какво е това?!Чаках го на масата в хола от толкова време а той даже не си е опаковал багажа.
Изведнъж чух как вратата на банята се отваря.
Разгеле!!!
-Айде по-бързо,че ще закъснеем!
Аз му изкрещях от долния етаж.
Човека не каза нищо и тръгна на някъде.
Миг след това дойде и брат ми.
Косата му стърчеше на посоки и очите му бяха червени.
-Да не питам какво си правил вчера,а?
Той се учуди от въпроса и се облегна на масата.
-Уау!Кой те е издразнил така?
Аз показах с пръст горният етаж и мисля,че се досетити.
Имаме петнадесет минути а той си суши косата,сигурно!
-Би ли ни закарал до летището?
Обърнах се към брат ми,но той не изглеждаше много заинтересован.
-Оф...трябва ли...?
Аз кимнах и той се раздразни.
Отиде да се преоблече и реших да видя какво прави Стефан.
-Ау...амм...слизай по-бързо...извинявай...
Седях вцепен,когато видях,че е гол.
Аз не обичам да го виждам така...
-Защо говориш така?Все едно не си ме виждал гол,ооо я се стегни!!
Той беше прав,но си излязох.
На изхода,брат ми изпращаше едно момиче и си ръкомахаха.
Боже...,,плячка".
-Няма да кажа нищо...

(2 часа по-късно)

Йее!!!Вече минахме всички контроли и глупости и сега трябва да чакаме двайсет минути да се качим в самолета.
Седнахме заедно с госпожата ни по театър и се заговорихме:
-Е момчета!Готови ли сте да покорите света!
Тя каза,подбутвайки и двамата.
От устата на двамата се изрече:
-Йе.......
Общо взето бяхме много изморени,още ог сега,представете си!
Госпожта стана и отиде да си купи нещо а ние си допряхме главите.
-Колко ме е мързел само...
Момчето каза,обличайки си втора блуза.
-Нямаш си и на представа...
Казах,помагайки му да я облече.

(17 минути по-късно)

Накараха ни да станем и да се довлечем до някакъв автобус.
Представяте ли си!Както и да е,пътувахме около десет минути и слязохме.Трябваше да се качим по едни стълби,който водят към самолета.Той беше много голям,бял и това е...
Качвахме се по стълбите и го хванах за ръка.
-Мисля,че ще повърна...
Стефан ми стисна ръката още по- силно и ме успокой.
Пфф колко ми помогна...
Сега трябва да летим,просто супер...да видим как ще мине това...

Сори за дългото чакане!#Домашни...