На пейката в парка(#Wattys2015)

18 Глава:,,Мисля,че ще повърна..."(2 Част)

Качихме се в самолета.Беше много модерно,а ние бяхме в първата класа.Познайте защо...госпожата
не иска да се сблъсква с хора с ,,по-ниска класа" от нея.
Леле...претенции.
Седнах на мястото ми,което беше по средата.Не ми е любимо,но карай.

               (15 минути по-късно)

Самолетът беше набрал пълна скорост и се изтрелваше в небето.
Миг след това почувствах болка у стомахът ми.О не...
Стюардесата дойде при нас и ни каза да си закопчаем коланите.
Още повече се панирах и Стефан го забеляза.
-Какво ти става?
Той ми прошепна.
Всеки момент щях да повърна.
Взех пликчето пред мен и си свърших работата.
Самолетът беше в небето,беше кристално ясно.
-Да...това е отвратително...
Госпожта каза,прикривайки си лицето със списание.
Аз погледнах страшно и дадох пликът на стюардесата.
-Ами...това е за вас,погрижете се добре за него.
Жената го взе в ръце и се отврати.
Изхвърли го в едно спецялно отделение.
Върнах се обратно към стола ми и жената с униформата дойде.
-Извинете ме,вие Джейсън Стайлс ли сте?
Чувствах се толкова щастлив,че ме познаха.Толкова емоции изпитвах в момента.
-Да,аз съм,защо?
Казах с най-нормален тон.
В очите на стюардесата се изписа такава радост и възхищение,че почна да крещи.
-О Боже мой!!!Ти си Джейсън Стайлс!!
Тя крещеше,въртейки се в кръг.
Определено събуди госпожата ни и тя погледна злобно към нея.
-Може ли автограф!!!!
Крещеше и вадише листове от джоба си.Дадох автограф и жената се разпищя,тичайки към втората половина на самолета.
Стефан ме погледна стрнно и поклати глава.
-Какво беше това?
Аз не казах нищо,просто се усмихнах и се облегнах на рамото му.

           (1:30 минути по-късно)

Добре...не знам,кое беше по-странното.Значи,имаше една баба,която за малко дойде в първата класа без да каже нещо и си отиде.И това се повтори сто пъти през последният час.
Второто нещо е едни две деца,който не спират да повръщат.
Хммм...от днес искам частен самолет,но на дали ще стане...
-Извинете какво искате да пиете?
Една стюардеса дойде и ни пита.
Аз си взех една голяма бутилка кола и Стефан спомена,че ще пием заедно от нея.
Госпожта пък си поръча вино...вино...колко скучно.

Неусетно съобщиха,че ще кацаме.
В този миг стомахът ми почна да се бунтува.Прегърнах Стефан и почнах да викам:
-Дръж ме,дръж ме!!!
Косата му доближи лицето ми и той ме целуна.Хората до нас изглеждаха отвратени,но на нас не ни пука особено.
Вече напълно се бях успокойл.
Сякаш той магически ме отказа да се страхувам.
Не след дълго самолета кацна и всички бяхме живи и здрави.
Слязохме от него и веднага изтичах към банята.Какво?Вие очаквахте да отида в тоалетната на самолета?Хохохо не сте познали...

Свърших си работа и отворих вратата на тоалетната.
Измих си ръцете и се погледнах в огледалото.Косата ми беше перфектена,но нещо ми липсваше.
-Офф...
Казах недоволно и се сблъсках със Стефан.
Този път никой от нас не падна,този път беше различно.
Беше мой ред да му покажа колко съм му благодарен за всичко.
Повдигнах се малко,тъй като човека беше по-висок от мен,и го целунах.
Той не спря да ми отвръща,което беше толкова хубаво,но нямаше време за това.
-Е!Готов ли си да покорим света!!!
Аз изкрещях,махайки устните си от неговите.
Той ме погледна с неговите хубави очи.Ах тези очи!
-Дааа!!!Хайде да тръгваме дребосък.
Засмях се и го хванах за ръка.
-Не ме наричай така!

Сори за огромното закъснение,но #домашни...