На пейката в парка(#Wattys2015)

34 Глава:,,Сега какво ще правиш?Къде ще отидеш?"

(1 СЕДМИЦА ПО-КЪСНО)

Измина една седмица от смъртта на Стефан.Това ми остави една голяма рана в сърцето,която не щеше да се затвори и разбирам защо...обичах го твърде много.Не съм готов да се сбогувам с него и никога не съм.
Гризеше ме това,че не можех да направя нищо,когато го блъсна онази кола.
Чувствах се така безполезен и тъжен,той си отиде и така млад.
Стоях като пън а автомобила го отнесе като вихрушка.С надеждата,че още е жив отидох при него и поставих ръка на бузата му.Но него вече го нямаше,беше на по-добър свят,свят без тревога и грижи,наречен Рай.
Бях го прегърнал по средата на улицата а хората се бяха насъбрали около нас.Чуваха се сирени на линейки,идващи към нас.
Прегърнах го в ръцете ми,но скоро бях принуден да го пусна.
Полицайте ме издърпаха и ме закараха в болницата,в която лежеше той.
Поканиха ме за последен път да се сбогувам с него,но аз не исках това да е последния път.Безсилен се довлякох до трупа му,облечен изцяло в бяло и застанах лице в лице с него.
Очите ми не вярваха какво виждах.
От тях не спираше да се изливат солени едри сълзи.Единственото нещо,което му пророних беше:
-Това не е краят...не е...-Казах,целувайки го за един последен и вълшебен път.
Излязох навън и изтичах до банята разтроен.Сложих ръце върху студения мрамор на мивката и заплаках бурно.
Лицете ми бе червено,точно като очите ми.Пуснах водата и тя потече,разливайки се навсякъде.
Взех малко в шепата ми и се наплисках.
Огледах се в огледалото и образ на Стефан се появи зад мен.
Беше ме прегърнал и сложил рамо се върху мен,но аз не усещах нищо.
Обърнах се,но не беше там.
Излязох от банята и тичах,избърсвайки сълзите ми.

(2 часа по-късно)

Беше погребението на Стефан.Времето се беше смрачило а всички се бяха облекли в черно.Седях най-отпред с майка му и баща му и гледах черния ковчег на приятеля ми.Не бях подготвил никаква реч,не ми трябва.Бащата на гаджето ми застана до смъртната му кутия и ми даде сигнал да се сбогувам с него.
Майка му,която седеше до мен си постави ръката върху мойта и се разплака.Това накара и мен да направя същото.
Излязох на сцената пред микрофона и погледнах публиката в очите.
-Не знам какво да кажа...всичко това се случи толкова бързо...никога не съм обичал така човек като него.И да,съжалявам,че не бях до него,когато трябваше...съжалявам,че бях провал...прости ми.-Казах едва-едва обръщайки се към ковчега му.
Взех микрофона в едната си ръка и почнах да слагам подаръци на ковчега.
-Искам ти да я вземеш...снимка на нас двамата,когато снимахме филм...и най-важното...ето ти книгата ми,в която пиша истории и композиции за пиано...това са най-ценните ми неща.-Изроних,връщайки микрофона на мястото си.
Всички хора станаха от местата си,пляскайки и разплачени от това,което чуха.
-Съжалявам...съжалявам.......-Рекох,тичайки навън.
Бих бил навсякъде,но не и тук.
Седнах на земята като някой клошар и заплаках.Сега си нямам абсолютно никого и няма за какво да живея.
Не!Има едно място...място на,което ще остана за винаги...

Плача...плача...както и да е.Другата глава е финал и да...Боже още плача.

Kris 1632...

Плача...