На пейката в парка(#Wattys2015)

33 Глава:,,Стефан!Не!!!"(Важно!!!!)

Миришеше яко на изгоряло и се огледах наоколо.Нямаше нищо,царуваше тишина,защото хората бяха изплашени.
Внезапно Стефан ме хвана за ръка и почна да бяга в противоположната страна.Обърнах се назад и видях как огъня ни следеше.Опашката му беше оранжево-черна и много ме притесняваше факта,че може и да не излезем живи от тук.
Силната ръка на приятея ми ме дърпаше с всичка сила,но не знаеше на къде ходи.Скоро се узовахме в една празна стая.В вея нямаше нищо освен една дървена маса и свещник.
Стените бяха бояднисани в зелено,но това не ме интересува сега.
-Какво ще правим?!!-Стефан каза,панирайки се.
Миг след като го каза оранжевия пламък достигна и наща стая.Беше се захванал с вратата ни и трябваше бързо да реагираме.
Отсреща имаше още една врата,но не се отвраряше.Блъсках я,ритах я,псувах я,но нищо не се получи.
Тъкмо се събрахме пак!Това не е края!
Събрах една част от енергията ми и разруших вратата.
-Уау а аз съм бил силният!-Стефан вдигна вежди и поклати глава.
Хванах го бясно за ръката и се затичах в коридора,който беше в пламъци.
Вдичко това ми се струваше като един кошмар,но още най-тъжното беше,че не е.Страхът,той беше главното чувство в мен а додега не съм го изпитвал много.
-Ела тук!-Момчето,което дърпах изкрещя раздъхано.
Толкова беше горещо,целите бяхме потни.
Момчето ме изведе навън през един прозорец.Скочих през него и погледнах студиото,което беше в пламаци.Черни облаци се бяха оразували над сградите.
Ние седяхме на едно място,защото имах проблем с дишането.Не можех да си поема въздух,но Стефан ме хвана за ръка.
-Ще избухне!!!-Той изкрещя ужасен да не си изгубим животите.
Не можех да тичам бързо,нямах много сили и краката ми отказваха.
Миг след това се чу мощна ескплозия зад нас.Бяхме във въздуха,незнаещи какво точно става и паднахме на мръсната земя.
Имаше пепел и стъкло до мен а аз целия бях черен.Ушите ми бяха заглъхнали от целия този шум и си ги закрих с ръце.
Стефан лежеше до мен,но не мърдаше а аз нямах силите да отида при него.
-Стефан...моля те!Отговори ми!-Крещях безсилно.

(На другия ден...9:00 сутринта)

Събудих се.Но не бях вкъщи,напротив,бях в болница.
Огледах се настрани и видях една нощна лампа.Пердетата бяха затворени а стените бяха зелени.Обърнах се на другата страна и видях кестенявата врата,която ми напомняше много за косата на Стефан.
Стефан!!Къде е?Как е?
Махнах чершафа от леглото и станах,разтягайки гърба си.
Исках да изляза от стаята,но някой я отвори.
-Здравейте,г-н Джейсън,как се чувствате?-Един мъж попита,за сигурност беше доктора,който ме е лекувал.
Беше на най-много трийсет и пет години
с очила,който имаха дебело стъкло и черна коса.
-Ами мисля,че всичко ми е наред...амм някой на име Стефан да е идвал?-Порпитах,почесвайки си ръката.
Мъжът извади нещо от джоба си,явно листче и ми се усмихна топло.
-Да...и ти остави това...-Той каза,подавайки ми листчето.
Миг след това човека излезе като дух през вратата и разгънах листчето:

,,Чакай ме на улицата пред училище в 10:00"

Стефчооо...

Да,бил е той.Само Стефан би си написал името по този изродски начин.
Засмях се леко и прибрах листа в джоба си.

(45 минути по-късно)

Слязох от претъпкания автобус и си поех дълбок дъх.Защо всички хора миришат на гъз?!И не се шегувам!Не са ли чували за дезедоранти?!
Охх...както и да е,няма да ви говоря за това,въпреки че е национален проблем!

Ходех по пътеката докато не видях човека,когото исках да целува от много дълго време.Беше на отсрещната страна на улицата и се огледжаше жаден за мен.
-Стефчооо!-Изкрещях,махайки с ръце като невидял.
Всички хора ме гледаха и коментираха,сигурно ме мислеха за луд.То си така,но само дето съм луд по приятеля ми.
Той почна да тича към мен и аз към него.Беше като някой романтичен филм,сега остава да се оженим!!
Но...чух сирена отстрани,което ме накара само да изкещя с цяло гърло:
-Стефан!Неее!!!

Хихихихихи да видим какъв ще е краят...мислил съм го от много дълго време да си призная.
Искам да коментирате вашия варянт как да свърши тази история.
Благодаря!

Kris 1632...

О и...сори за грешките...