Хорора на моя живот

Глава 7

Събудих се. Отворих очи. Намирах се в стаята си. Спях на удобното си легло. Замислих се, когато осъзнах, че запоследно бях припаднала. Явно Дявола ме е убил докато съм спяла. Пак по-добре. Не съм усетила болка. Изведнъж се осених. Веднага се съблякох. Оххх не се е възползвал от мен. Успокоих се. Тръшнах се на леглото и издишах огромна топка въздух. Трябваше да ставам. Днес беше първият ден. Отидох до банята. Измих си зъбите като преди това си взех дълъг душ. Върнах се пак в стаята си. Облякох черен клин и къса до над пъпа блуза. Все пак трябваше да ми е удобно.

Реших да тръгвам, а в къщи нямаше никого. Явно всички бяха на работа, а сестра ми е на гости у баба на село.

Слязох в мазето ни. Знаех в какво съм добра. Грабнах лъка. Обичах да стрелям с лък като малка. Но трябваше да взема и други оръжия. Имаше два пистолета. Мои са. Взех си и много патрони, както и една тесла. Нямаше как да мъкна всичко. Взех си и един колан като на полицаите.

Е, вече бях готова. Доволна съм от взетото. Сега трябва да мисля. Къде аз да търся децата, защото не искам те да търсят мен. Сетих се. Място където само малки деца са събрани. Детската градина ми се струва чудна идея. Тъй като децата бяха много нямаше как да знам кои са моите преследвачи. Аааааааааааа!?!?!?!? Гръм ме удари в главата. Не, не , не , не , не са ме убили. Не , не , не , не няма да умра още в самото начало. Реших се и отворих очите си. Амора се появи. Тя нямаше лице. Но нещо беше различно. Имаше две червени точки в очите и.......АААААА!?! Пак този шибав гръм в главата. Пак се реших и отворих очите си. Оххх, намирах се все още в мазето.

Е, трябваше да тръгвам.

По пътя мислех за червените точки на Амора. Мисля, че я разбрах.

В мисленето си не осъзнах, кога вече се бях озовала пред детската градина. Седнах на една от пейките. Погледнах телефона си. До игрите навън на малките имаше по-малко от 30 секунди. Поскрих леко оръжията си. Започнаха да се чуват гласове. Стана шумно.

Ис тайм.

Влатите се отвориха. Възрастните учителки бавно заизлизаха от сградата, а децата тичаха с бясна скорост. До колкото можех оглеждах всяко дете. Ето го. Едно малко момченце седеше на земята и играеше със своите Бакуган фигурки. Когато си вдигна главата, очите му блестяха в ярко червено. Снана ми ясно. Хванах секирата, защото не исках да хабя стрели. Метнах я. Тя малко, по- малко се отправяше към главата на момчето. Заби се. Разпръсна се кръв. Безжизненоно тяло лежеше на топлата земя. Главата му беше разцепена на две. Едната част падна. Кръвта стана като фонтан. Целият той беше покрит с черна кръв. Огледах се. Учителките нищо не видяха, не чуха и никога не го интересуваше, че е мъртъв. Извадих големия човал. Бавно се домъкнах до неподвижното тяло и прилежно го прибрах. Събрах всичките му изпадали части на мозъка и други малки органи, които бях убила с теслата. Взех и нея. Обърнах се, но не се зарадвах. Останалите девет деца ме бяха обкръжили. В очите им имаше две червени точки. Автоматично извадих двата пистолета. Не се прицелвах....стрелях на месо. Стана мазало........СЛАБАЦИ.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

*Ето и обещаното. Така имам да ви кажа четири неща. Първото е, че съжалявам за правописните грешки. Второто е, че всяка моя глава е мислена на момент. Никога не знам какво ще се случи. Не съм и мислила за финала или следващата глава, как ще се развият нещата. Всичко е на моменто. Третото е, че съжалявам за не толкова дългата глава(за мен е дълга, защото принципно са ми по 200 думи( преди )). Четвъртото е, че ви обичам страшно МНОГО 💖.

Думи: 623.