На Крачка От Смъртта

Част 11

Незнам защо, но винаги щом си помислих за любимия си, който беше в опастност заради мен Маврувек ме поглеждаше. Сигурно си мисли, че аз съм неговата Виктория и, че си мисля, за друг. Е... Той пак ме погледна. Вдигнаме отлеглото без да си помисли, че можех да одера целите си ръце в желязото, както и стана. Вдигна ме на неговия ръст. Та той беше чудовище. Беше висок някъде към 2 метра и 20? Незнам, но беше мноого по-висок от мен. Погледна ме в очите, а аз не се сдържах и се разплаках. Сълзите се стекоха по голото ми рамо (бях с потник) и докоснаха ръката му. Щом това стана той отново се превърна в прекрасното ми момче и ме прегърна. Прегръщаше по същия начин като него. И аз го прегърнах. Не мислех за това, че беше чудовище или, че искаше да ме убие. Мислех си за това колко много сме преживели и двамата... Мислех си за това, че той изглеждаше по същия начин като него. Ухаеше като него. Караше ме да се чувствам по същия начин, по който ме караше да се чувствам, когато бях в прегръдките му.
- Виктория! - цялата настръхнах, щом прошепна това в ухото ми.
- Да? - попитах въпросително.
- Обичам те! - той падна на земята, а ръката му уцели една от брадвите по пода.
Взех един бинт от масата и превързах внимателно ръката му. Трябваше този път да се стегна. Трябваше да влезна в ролята на Виктория като си представям, че това пред мен е Себ... Този път обаче трябваше да го натичам - Маврувек.
- Защо го направи? - аз трябваше да се обяснявам заради грешките ѝ - Защо ми го причини? Какво ти липсваше?
- Ами... - замислих се сериозно. - Семейството ме накара - все пак по онова време е било така - Никога не бих те оставила. - това беше момента да си представя Себастиан - За нищо на света не бих заменила всяка твоя усмивка, всяка твоя дума, всяка твоя нежна прегръдка с, която ти ме даряваше. Не бих заменила това чувство в което ти прекарваш пръсти през разрошената ми коса сутрин. И всеки наш незабравим спомен. Как бих те изоставила? - усмихнах му се с моята чавовна усмивка, щом ме погали по бузата.
- А онзи? - погледна ме с леко раздразнение - Как се казваше? Добре ли се държеше с теб? - тук вече имах пълната свобода да си измислям, защото и той незнаеше отговора.
- Ами... Казваше се Рафаел! Беше французин. Но той също беше по принуда с мен. И двамата не се обичахме истински. А това от бележката, че не те обичам и всякакви такива глупости са лъжа. Майка ми ме накара да ги напиша. Съжалявам! - не беше толкова зъл за колкото си го представях. - Но ти искаш да ме убиеш! - сведох глава надолу.
- Бързо легни на земята! - беше стреснат, но знаех, че го прави за мое добро.
Послушах го и легнах като припаднала на земята. Той се преобрази нарочно в онова създание и някакви тъмни сенки влезнах вътре в стаята. Вече разбрах защо ми каза да легна. Те му бяха нещо като господари. Говореха нещо което не разбирах. След няколко минути разговор те излезнаха и усетих как двете му ръце ме побутват за да се изправя...
- Кои бяха тези? - бях притеснена.
- Създателите на заклинанието с,  което ме омагьоса. Сега докато не изпълня заклинанието няма да ме оставят намира.
Щом чух това се наведох и взех една брадва от земята и му я подадох.
- Не искам да живея повече...