На Крачка От Смъртта

Част 12

- Не искам да живея повече... - затворих очи и чаках срещата си със сръртта.
Осетих как той се отдалечава и хвърля брадвата... Но не по мен. Отворих очи и се обърнах брадвата беше забита над рамката на вратата.
- Не е толкова лесно! - седна обратно на леглото.
- Кое не е лесно? - не го разбирах - Убиваш ме, ти си свободен, другите са свободни и всеки продължава живота си...
- Но без моята любов! - бях прекъсната от него. - Аз много те обичам... Ти как би могла да ме убиеш?
Да... Беше прав! Никога не бих убила човека, който обичам. Разбирах го.
- А защо уби другите? - гледах към земята.
- Стигаа.... - изнерви се. - Не бях аз... Те бяха... Ааааа - изрева много силно и аз скочих от леглото. - Бягай! Преди да съм те наранил! Бягай! - отново се превръщаше в онова. Но нямаше да си тръгна - Ооо... Габриелаа! - ухили се чудовището пред мен.
- Не! Този път не сте познали! - знаех, че това не е момчето с което бях преди малко. Това бяха онези изроди от заклинанието. - Знам, че се храните от страха ми! Но мен не ме е страх от вас! Ако аз съм силна вие не можете да ми направите нищо.
- Браво! - чу се гласа на момчето което бе вътре, но за малко. Явно наистина им преча да го контролират. - Тии! - хвана ме за гушата и ме вдигна във въздуха.
- Ма...Маврувек - беше ми трудно да говоря от недостига на въздух, а той ме стискаше все повече и повече - А..аз съм. Вик...тория!
Паднах на земята, но не си ударих главата защото то ме хвана.
- БЯГАЙ ТИ КАЗАХ! - този път го послушах.
Излезнах от стаята колкото се може по бързо. Тичах по коридора когато.
- Габии! - някой ме дръпна отзад, но за щастие Себ ме видя и ме догони.
Аз пищях от ужас защото докато нещото което ме дърпаше завививаше аз се удрях в стените. Себ успя да ме хване и да ме дръпне към себе си. Той ме прегърна и аз него. Бях толкова зашеметвна от ударите, че не казах и думичка поне 20 минути в които стояхме прегърнати. От ръцете ми отново потече кръв от онова тъпо желязо.
- Какво ти е? - хвана ми ръцете. А проблема с кръвта не беше само там. Бях си ударила главата в една от стените.
- Той... - исках да му кажа, че той е толкова мил, но той ме прекъсна.
- Ще убия този идиот! - неможех да му кажа, защото нямах сили. Себ ме отведе в една баня и изми раните ми. Ръцете ми бяха най-зле. Все едно бях една от онези психота, които се режеха. Наистина нямах абсолютно никакви сили вече и Себастиан ме вдигна на ръце. Докато вървяхме Симона беше кръстосала ръце докато ни гледаше злобно. Нямах никакви сили да с занимавам с нея вече. Влезнахме в една стая и Себ внимателно ме постави на леглото.
- Габи! - вратата се затвори и се чу гласът на Маврувек... На милият Маврувек.
- Маврувек? - изправих се на крака, а Себ застана до мен.
- Много съжалявам! Казах ти да излезнеш!- беше тъжен.
- Аз ще ти помогна! Обещавам ти! - една сълза се стече по бузата ми, а Себастиан ме гледаше с неразбирателство.
Маврувек не каза нищо повече.

***

- Не мога повече така! - Диего беше издърпал Симона на другия ден в коридора. - Ще им кажеш... Или аз ще го направя!
- Да не си посмял! - какво ли криеха.
- Или какво? И без това ще умрем. Поне да не е с лъжа.
- Няма да казваш нищо!
- Напротив! Какво мислиш, че ще постигнеш с тази лъжа? Той ще обича винаги само и единствено НЕЯ! И дори това изкуствено ваше бебе няма да промени това!
- Какво? - Себ излезе в коридора при тях - Измислила си си го?
- Да! - Диего потвърди.
Усмивката изникна на лицето ми. Сега нищо не ми пречеше да съм с него... Абсолютно! Себ също беше ядосан, но повече щастлив съдейки по изражението му. Той се обърна към мен, а аз скочих на врата му и го целунах!
- Казах ти да не му казваш Симона! Сега един от двамата ще плати за това.... - владетелите на Маврувек заплашиха Диего и Симона...