На Крачка От Смъртта

Част 15

- Вие? - двамата се обърнахме ряско.
- Не е възможно! - пред мен стоеше... Тифъни. Тя е била момичето без коса, но как е възможно?
- Знаете ли какво ще ви се случи, ако ви видят? - беше много притеснена.
- Но... Как така си жива? - Себ я попита с ококорени очи.
- Не съм жива! - двамата се спогледахме след нейния отговор. - Ами... Заредиха ни с отрова за да изглеждаме като живи. Създадоха ни за да ви хванем!
И сега какво? Заобиколени сме от полу мъртви зомбита, които ще обърнат всичко на долу с главата за да ни намерят? Незнам какво ще правим!
- Но искам да ви помогна да избягате! Утре е последния ви ден! Слушайте какво ще направите.
Тифани ни подсушна план за бягство, който включваше убийството на Маврувек.
- Няма да го направя! - възразих.
- Но... Той се опита да ви убие! - Тифани не ме разбра и с право.
- Той ни спаси! Господарите му ви убиха! - Себ ѝ обясни.
- Но... Може би... - в главата ми изникна нова идея - Ами да! Виктория! Тя трябва да го целуне и всичко ще свърши.
- Да... Обаче тя мисли само за себе си в момента. - Себ изрече това, което си беше самата истина.
- Чакайте малко! - Тифани се обърка - Виктория е жива?
- Да! - отговорих ѝ.
- Тогава трябва ти да говориш с нея, Габи! Вие сте, като едно. Трябва да ѝ припомниш всички онези спомени.
- Номер 102? Къде е номер 102? - чу се онзи писклив глас.
- Трябва да тръгвам. Говорете с Виктория! - приятелката ми се затича и излезна от стаята.
Седнах на един прашен стол и се загледах в пода. Цялата изтръпнах при мисълта, че всички ни гонят, а още повече че нещо може да се случи на Себ.
- Габи! - той клекна до мен - Сега всичко зависи от теб!
При изричането на тези думи няколко сълзи се стекоха от очите ми.
- Ами... Ако не успея да я убедя? - погледнах го виновно.
- Ще успееш. Представи си, че говориш за нас пред нея. - той ме целуна по челото и после ми помигна да се изправя. - Сага да я намерим.
Поклатих глава в знак ба съгласие. Не исках да пусна ръката му. Трябваше поне за минутка да се почувствам на сигурно място.
Качихме са на горния етаж и започнахме да обикаляме. От една стая се появи ярка светлина.
- Тук е! - Себ пусна ръката ми и ме погледна - Вярвам в теб.
Не казах нищо, а просто влезнах в стаята.
Светлината идваше от кълбото в което беше тя. Доближих се до него и протегнах ръката си, която влезе в кълбото след което и тялото ми.
- Ти? Какво правиш пак тук? Не разбра ли, че... - прекъснах я.
- Значи не го обичаш?
- Разбирасе, че го обичам! Какви ги говориш?
- Ако го обичаше щеше да му помогнеш! - тя погледна земята - Не помниш ли всичко, което сте преживели?
- Помня! - гласът и беше засрамен.
- Помниш? И какво помниш?
- Помня как той... - разплака се - Помня как той се жертва за мен. Когато... Когато искаха да ме изпратят в друг град.
- Какво направи?
- Отиде при баща ми и му падна на колене. Баща ми направо го преби от бой...
- А той?
- Той продължи да се моли! И накрая баща ми го помили.
- Значи той може да застрашава живота си постоянно за теб, а ти за него не? Това даже не е твоя живот, а неговия!
- Какво искаш от мен?
- Да дойдеш утре! И да го целунеш.
- Незнам! - отдръпна се и се сепна.
- Какво видя? - тя ми посочи зад мен.
Три метрово чудовише тропаше по бариерата. Един от владетелите.
- О, не... Себ! - излезнах от бариерата веднага щом се сетих за него. Видях го да лежи пред вратата. В корема му имаше голяма рана.
Издърпах го в бариерата, а чудовището вече го нямаше.
- Аз съм виновна! - паднах до него.
- Габи... Ще дойда утре!
- Няма да си тръгна без Себ от тук!
- Добре... Слушай - застана пред мен - Излез и намери книгата със заклинанията. През това време аз ще му помогна да се оправи, но ти не идвай! Утре ще дойда с него.
- Не! Няма да тръгна без него.
- Габи! Ти си спасението в момента! Губим време... Обещавам ти ще дойдем!
- Добре! Отивам.
Излезнах от стаята и тръгнах към стаята в която последно видях Маврувек...