На Крачка От Смъртта

Част 17

- Габи - цялата подскочих щом чух някой зад мен да изрича името ми.
- Ах... - успокоих се щом зърнах зад мен познатата физиономия на Маврувек.
- Какво стана с момчето? - гласа му беше спокоен, нещо което ми липсваше през цялата тази седмица.
- Незнам - няколко сълзи се стекоха от очите ми.
Мъжката фигура се преближи до мен и ме прегърна.
- Мисля, че е добре... - опита се да ме успокои той, но не му се получи.
- Ами ако... - мислите за това, че можех да съм го изгубила проникнаха в главата ми и се строполих на земята.
Тий просто ме остави да се наплача галейки ме по гърба. Не исках да си представя, че нещо подобно  може да се е случило с него. В момента умът ми беше разпилян в главата ми. От една страна си мислех за това как е той, а от друга как ще избягаме заедно. Друга част от ума ми се беше отделила за темата на Виктория и Маврувек. Следващата избягала част от здравия ми разум мислеше за това какво ще правя без приятелите си... Не можех да издържам този стрес повече... Не можех да понеса още една лоша новина.
- Габи - мекия му глас отново изрече името ми - Имаш 10 минути... Подготви се.
Щом каза, че ми остават още 10 минути в тази хижа цялата настръхнах. Ами той? Защо не беше до мен... Защо? Защо в момента не се намирах в утешителните му прегръдки...?
- 23:50 е вече... 5 минути.
Изправих тялото си и се разтръсках... Трябваше да се приготвя за жестоко тичане на боси крака в гората. Минаха поредните 3 минути, а още ги нямаше... Какво става?
- Слушай... Стане ли и 55 тръгваш... Чу ли? - хвана бузите ми.
- Не... Няма да тръгна без него! Тя ще дойде с него...
- Коя тя? - попита ме той, а аз се вгледах в него когато чух някой да тича към нас.
- Маврувек! - нежния глас на Виктория прониза слуха ми. Дойдоха... Двамата!
- Виктория? - той се обърна към преближаващата се фигура.
Тя тичаше към нас, когато нещо прониза тънкото и тяло. Те спря на място.
- Обичам те! - бяха последните и думи които изрече едвам едвам.
- Неееее! - изкрещях щом тялото ѝ се стовари на земята.
Маврувек се обля в сълзи по нея. Не можеше да се изправи. Той погледна часовника когато...
- Бързо! И 55 е! - той изкрещя и посочи вратата.
Себ още не беше дошъл до мен.
- Обещах, че ще ти помогна! - не мърдах.
- Тръгвай! - Маврувек крещеше по мен.
- И така... - от нищото се появиха трите демона които бяха виновни за всичко. - И 56 е... Времето ви изтече! Маврувек... Изправи се и се освободи! - искаха да ме убие.
Стоях неподвижно от няколко минути вече... Чакай... Това ли беше края ми? Сериозно ли щях да умра по такъв начин? Не мога да повярвам. Как е възможно?
- Габи! - Себ ме обърна към себе си и повдигна брадичката ми. - Не плачи! - той изтри сълзите ми. - Приготви се да бягаш много бързо! - прошепна ми последната част.
Той се наклони към мен повдигайки леко главата ми така, че да могат устните ни да паснат точно едни в други. Тази целувка беше най-вълшебната от всичките ми целувки до сега.
- Благодаря ти Габи! - след целувката погледнах Маврувек който започна бавно да се изпарява.
- Неее! - трите демона изкрещяха и цялата им кръв се пръсна по стените на хижата.
Останахме само двамата.
- Бързо! - той ме хвана за ръката и започна да тича към вече отворената врата...