На Крачка От Смъртта

Част 10

- Е... Братле, честито! - Боби прекъсна тишината.
- Мхм... - гледше в пода докато ходехме по дългите и тъмни коридори.
- А къде е майката на детето ти в момента. Ти въобще осъзнаваш ли, че детето ти и нейговата майка са в опастност? - бях му ядосана и леко повиших тона си.
- Габи! - тримата спряхме. - Спри!
- Какво да спра? Кой знае кога си спал с нея... - след това наистина се замислих - Кажи ми кога? - застанах пред него и го гледах в очите.
- Ами... - погледна пода - Най-вероятно Септември.
- Значи не е било само веднъж? - е не... Тоя път би всички рекорди. - Ти сериозно ли? - избърсах с ръкав сълзите от бузите си.
- Е брат! Що така? - чух гласа на Боби след като тръгнах по напред.
- Ебаси! Ся и бебе! - Себастиан удари стената.

***

- Няма да му кажеш нищо! Ясно? А още по малко на Габриела... Щото тя разбере ли... Всичко ще се обърка.
- Спокойно бе! Да не съм малоумен.
- Ами! - Симона се засмя на Диего.
- Какво не трябва да разбирам? - влезнах в стаята и двамата ме погледнаха все едно са видели призрак.
- Да споделете! - Себастиан застана до мен.
- Ами... - Спогледаха се.
- Не е време за разпити в момента. - чу се дрезгавия глас на Маврувек. - Симона!
- Какво по... - Симона ме бутна извън стаята и нещо ме приспа.

***

Г.Т.-Себастиан

- Какво направи бе? - разтърсих Симона.
- Една пречка по-малко. - изобщо не беше притеснена.
- Каква пречка бе... Ти нормална ли си! - толкова беше нагла.
- Ами аз искам детето ми да израстне в здраво семейство. Без оная!
Идваше ми да и ударя един шамар с цяла сила. Вратата не искаше да се отвори. Още не можех да проумея, че тя не беше до мен. Или, че въобще не знам къде е. Нямаше да се откажа от нея. Знаех, че е умна и няма да му позволи да я убие. Щях да я намеря!
- Хора? Какво е това? - Боби посочи някакъв часовник, който отброяваше секундите от 30 към 1. Щом отброи и 1, всички лампи изгаснаха.
- Ааа... - чу се писъкът на брат ми.
Лампите отново светнаха. Не... Брат ми. Висеше на стената борейки се с някаква тел, която режеше ужасно много. Направих много опити да премахна тази тел от врата му, но тя се свиваше все повече и повече... И след 2 минути... Той вече не беше жив... Главата му се отдели от рялото. Кръвта се юрна от него, а аз гледах умрелия си брат. Симона се сгуши в мен, уж оплашена, но успях да видя нещо странно. Устните и се превиха в лукава усмивка.
- Какво ти става бе? - избутах я.
- На мен? - скръсти ръце очудено. - Мен ли питаш? Чуйте хора... Пита ме момчето което ще става баща, а се натиска с друга!
- И кой ти каза? Маврувек ли? - наистина беше възможно. Та тя избута Габи навън
- Какви ги говриш? - не ѝ вярвах за нищо вече.
- Такова впечатление ми създаваш!

***

Г.Т. - Габи

Събудих се от силното мляскане на някой до мен. Отворих леко очи и видях Маврувек. Отворих си само едното око, защото гледката която беше пред мен беше отвратителна... Той режеше някаква глава... Ол боже мой... Това беше главата на Боби, а до нея бяха останалите пръсти останали от момчетата. Всичко това беше отвратително. Идеше ми да повърна. Бях много изплашена, защото пак бях вързана с нещо. Погледнах го... Божичко това беше от онова желязо (като по-горе), което режеше ужасно много. Явно беше, че целта му в момента не беше да ме убие. Желязото беше леко разхлабено, за да може да не се порежа. Или поне така мисля. Устата ми не беше вързана този път. Все пак не смеех да гъкна. Кой знае какво щеше да ми стори, ако види, че съм будна. Той рязко се обърна към вратата след като чу гласовете на приятелите ми отвън. Нямаше да ги извикам. Знаех какво щеше да им се случи. Щяха да умрат заради мен... Още по-малко исках да излагам Себастиан на опастност. Дори Симона... Зощото носеше онова което е най-ценно за него - детето му. Или поне трябваше да бъде...