На Крачка От Смъртта

Част 6

Всички се спогледахме... Как е възможно? Всички бяхме вътре... Без...
- Тифани! - изрекох тихо - Ще излезна!
Протегнах се към ключа на вратата, но усетих ръка на рамото си.
- Ще дойдем с теб!
Зад мен бяха Нанси и Памела.
- И аз идвам! - Себ взе някаква дъска от дървената стая и отключи вратата.
Четиримата излезнахме и погледнахме банята където беше Тифани... БЕШЕ.
- Къде е... Тя? - погледнах към Себастиан.
- Нямам никаква представа.
Дръпнах го за ръката и слезнахме надолу. Още се чуваха стъпките... Не е възможно това да е Тифани. Продължих да крача в посоката от която идваше шумът. Стигнах до дупката в пода.
- Влизаме ли? - обърнах се към момичетата, а те поклатиха глава в знак на съгласие.
Себ влезна пръв и провери с фенера дали има някой. После слезнахме и ние. Силата на стъпките се усилваше, а нашето дишане се учестяваше...
- Себ... - чу се много силен писък от отзад. - Помогни ми! Моля те!
- Недей! - хванах го за рамото.
- Ще проверя! - започна да върви бавно назад... Там от където идваше писъка.
Гласът продължаваше и все повече се различаваше... Беше гласът на Тифани. Трите се бяхме втренчили в Себ който се отдалечаваше все повече от нас.
- Стой далеч от нея! - чу се ужасяващ глас и Себ изхвърча чак зад нас...
Всички искрещяхме в един глас...
Отидохме до него.
- Себ... Добре ли си? - той се изправи бавно..
Беше ужасяващо тихо. Кожата ми настръшна цялата...
- Аааааа - Нанси и Пами изхвърчаха... Някой ги дърпаше.
Тръгнах към тях, но Себ ме хвана през кръста...
От другата страна на стената се видяха две резачки. Нанси и Пами паднаха точно върху тях. Всичко стана в кръв. Червата им изхвърчаха.
- Не!
Себ ме дръпна за ръката и започна да тича в някаква непозната за нас посока. Чуваше се писък... Той ни наближаваше все повече и повече. Себ ме дръпна в някаква стая и ме бутна в някакъв шкаф. Двамата бяхме вътре залепени един до друг. Погледнахме през дупките на шкафа и го видяхме... Изчадието от картината... Маврувек! Дишането ми се учести щом той се приближи до шкафа.
- ВИКТОРИЯ!!! ИЗЛИЗАЙ!!! - изкрещя страшни силно.
Излезна от стаята след около половин час. Аз отворих вратата нямаше никой. Заключих вратата и се свих в единия ъгъл. Заплаках неутешително докато Себастиан разглеждаше почти срутената стая.
- Виж! - той ме повика.

,, Здравей,

Знам, че няма да ми простиш това което направих и ще направя... Знам на какво си способен и, че трябва да се подсигуря. Знам, че ти искаш аз да съм щастлива, но... Не и с теб. В началото бях влюбена, но... Вече не. Влюбих се в друг. Ще избягам. Ще избягам от всичко това. Ти ми каза, че си опасен и, че ако направя нещо което ще те ядоса е най- добре да те прокълна за да не ме убиеш или нараниш... Не искам да го правя, но... ,, Щом зърнеш ти това погледни луната... Погледни я! Щом е полунощ ще се превърнеш ти в изчадие ужасно и мъката ще си излееш върху тази... Която с мен най-много прилика има. Ще я нараниш ужасно ти, но помни! Любовта се среща само веднъж..." това е заклинанието...
Прости ми Маврувек!

Виктория"
Щом прочете това двамата се спогледахме...