Strong

Chapter 33

Harry's POV

May 24th, 2014

Събудих се бавно, зрението ми беше все още замъглено. Изправих се и установих, че съм на легло, което беше в ъгъла. Остатъкът от стаята беше празен, пода и стените бяха бели. Срещу себе си можех да видя голяма метална врата. Имаше и малък прозорец по средата ѝ. Изправих се и тръгнах натам. Опитах се да я отворя, но разбрах, че е заключена. Сърцето ми затуптя в гърдите и погледнах през прозореца. Изведнъж видях лице, което ме гледаше и подскочих, връщайки се назад. Чух звук и вратата беше отключена отвътре, а после широко се отвори.

- Господин Стайлс! Радвам се да ви видя буден. – докторът застана пред мен и постави ръка на рамото ми. Той ме изведе от стаята и ме поведе надолу по непознатия коридор.

- К-къде съм? – попитах нервно, очите ми примигаха към заобикалящата ме среда.

- Не се тревожи. Ти си просто в болница. Родителите ти са тук. Ще е добре да разговаряме с теб и с тях заедно. – тогава аз се сетих какво стана в чакалнята. Дланите ми почнаха да се потят, когато той отвори вратата на друга стая. Видях майка ми и Робин, които стояха пред едно бюро. Робин беше мой доведен баща, но аз и Джема го възприемахме като роден. Той се изправи бързо, когато ме видя.

- Мамо! – заплаках и прибягах към нея. Тя разтвори ръце и аз се притиснах към гърдите ѝ. Зарових лице във врата ѝ и я притиснах силно. Ридание се откъсна от гърлото ми и тялото ми почна да трепери.

- Штт, скъпи, всичко е наред. – тя прошепна, пръстите ѝ играеха в разрошената ми коса. Издърпа ме към малкия диван, но аз продължавах да се притискам в нея, лицето ми беше скрито под брадичката ѝ. Тя просто шепнеше успокоителни думи в ухото ми, ръката ѝ беше нежно поставена на гърба ми.

- Госпожо.. – докторът започна, сядайки на стола си зад бюрото. Хватката ѝ се затегна сякаш да ме предпази от думите, които трябваше да чуя.

- Трябва да направим няколко теста на Хари, за да проверим сегашното му състояние и да установим какво се случи в чакалнята. Казах ви го и по телефона. – той каза, поставяйки листи на бюрото си.

- Да, господине.. всичко, което може да му помогне. – тя каза, гласът ѝ беше тих и тъжен.

„Виж, всички мислят, че си луд!"

- А-аз не съм луд. – изкрещях, гласът ми поддаваше. Притворих очи, пръстите ми се вкопчиха в тениската на майка ми.

- Не съм луд, мамо, кълна се.. – прошепнах в ухото ѝ, сълзите ми почнаха да се стелят надолу по лицето.

- Това е гласът! Той отказва да си тръгне. Моля ви, разкарайте го. Аз не съм луд. – пледирах.

- Всичко е наред, Хари. Ние ще ти помогнем. – докторът каза бавно сякаш говореше с умствено изостанал човек.

- Това не съм аз. Гласът е! Просто разкарайте лудостта! Той ме кара да правя лоши неща. Много лоши неща! – риданията ми почваха да разтреперват тялото ми и аз почнах да треперя.

- Какъв вид лоши неща, Хари? – докторът попита предпазливо, надвесвайки се над бюрото. Поклатих глава трескаво, гледки, в които присъстваше Луи изникнаха в ума ми.

- Скъпи, моля те, кажи ни! – майка ми каза умолително, сълзите ѝ се стелеха по бузите ѝ.

- Това е вина само на гласът! Той ме кара да го правя! – викнах, свих колене и зарових лице в тях. Ръцете ми се увиха около главата предпазливо и аз се залюлях напред-назад.

- Не исках да го правя! – усетих ръцете на майка ми върху себе си.

- Хари, плашиш ме. Какво си направил? – тя прорида.

- Хари, моля те! – баща ми каза умолително зад нея.

- Не бях аз! – изпищях, пръстите ми стиснаха къдриците ми.

- Хари.. какво „гласът" те кара да правиш? – докторът попита успокоително, вземайки нещата в свои ръце. Видях как той коленичи пред мен на пода.

- Аз.. аз го нараних!