Не ме плашиш

Глава 2

Мина седмица. Той вече беше един от най-известните в училището,  мечтата на всяко момиче, но на мен не ми понасяше. Ви и двамата му приятели, Чен и Шуга,  бяха най-богатите и популярни момчета, всички се стараеха да се сприятелят с тях.
   Станах сутринта, нашите още не бяха станали, направих си закуска, облякох се и си приготвих чантата. Сложих си слушалките, имах точно 10 минути път,достатъчно време, така че реших да ходя пеша. Вече бях пред училището, влезнах вътре, там беше Чжи И, тя винаги идваше първа, не съм виждала по-отговорен човек от нея, беше отговорника на класа. Седнах до нея, Чжи И беше разстроена.
-Какво има?-попитах аз загрижено.
-Нищо ми няма, спокойно.- отвърна тя
-Стига де, можеш да ми кажеш, нали сме приятелки, можеш да ми имаш доверие.- казах.
-Не, наистина не е толкова важно.-отговори тя и се усмихна.
-Добре, но ако има нещо сериозно искам веднага да ми кажеш. -рекох аз загрижено.Тя само кимна и започна да си рови в телефона, аз си седнах на мястото. Не след дълго и Ким Техьонг дойде, той отново се настани до мен, всеки ден го правеше, седеше до мен по всеки предмет. През изминалата седмица само ми правеше номерца, заради него ме изгониха от 4часа. Бях решена да спра да споря с него, защото накрая щях да пропадна, а за мен оценките бяха важни. Часът започна, беше математика, Ви най-много обичаше да се заяжда с мен в часовете по математика, занятието започна нормално, той нищо не каза или направи. Изведнъж на госпожата ѝ звъннаха, наложи се  да излезе за малко, даде ни задачи за решаване и тръгна.Аз започнах да решавам, всички около мен си говореха. Ви започна да ме гледа, много мразех като ме зяпаше така.
-Какво има пак?-попитах аз.
-Ммм, нищо.-отвърна той.
-Тогава защо ме гледаш?
-Просто така.-каза Ким.
-Моля те спри, пречиш ми да пиша!-помолих го.
-Ами ако не искам?
  Аз просто извъртях очи и започнах да пиша. Ви започна да ме ръчка, но вече му бях свикнала.
-Ох , спри да пишеш вече!- каза той раздразнително .
-Защо, проблем ли имаш?-попитах вече ядосана.
-Да има. -отвърна и хвана химикалката ми.
-Ей, върни ми я веднага, лигльо!-казах му.
-Казах ли ти да не ми казваш "лигльо"!?- отвърна той през зъби.
-Върни ми химикалката!-продължих да упорствам. Ви ме погледна кръвнишки, счупи химикалката ми и ме стисна за китката силно. Болеше много, исках да престане, не издържах вече. Без да мисля му ударих шамар, изведнъж всички в стаята замлъкнаха, госпожата беше влезнала. Аз само се обърнах и я погледнах изплашено.
-Вие двамата няма ли да спрете вече? След часовете ще останете да изчистите прозорците ,разбрахте ли? А сега излизайте!- изгони ни тя ядосано. Ние излезнахме,бях забравила, че му ударих шамар, веднага щом излезнахме той ме хвана за китката и ме повлече някъде.
/Гл т Чжи И/
Сутринта станах доволна и щастлива от живота, всичко вървеше добре докато някой не ми се обади, беше мама.Тя ми каза, че цяла вечер е била в болницата и не е искала да ме тревожи, но дядо е бил катастрофирал. Каза също, че са се опитали да спасят живота му, но не е успял да оцелее. Щом чух тези думи ми се искаше да се хвърля от някъде, толкова го обичах, беше ми много мъчно, той беше единствения човек от семейството, с когото споделях и ме разбираше. Колкото и да ми беше трудно трябваше да отида на училище, все пак съм отговорник на класа.Станах, облякох се и си приготвих раницата, нямах никакъв апетит, искаше ми се да остана вкъщи, но не можех.Излезнах от нас и тръгнах към училище. Стигнах, бях сама в класната стая, искаше ми се да се разплача, но трябваше да се сдържа поне до края на деня. Тогава влезе Юн, тя ме попита какво ми има но не ми се говореше не исках да я лъжа но просто не му беше сега времето. Целия ден се чувствах ужасно, едвам издържах до последния час, не бях яла нищо и не се чувствах добре.
    Вече беше време да тръгвам, бях на половината път, едвам държах сълзите си, накрая не издържах, подпрях се на една стена и сълзите започнаха да се стичат по бузите ми.Тогава някой ме потупа по рамото, аз се обърнах, там седеше Чен.
-Хей, добре ли си?-попита той. Аз само кимнах, а сълзите продължиха да текат, не можех да ги спра.
-Тогава защо плачеш?-попита той объркано.
-Защо трябва да ти споделям, та дори не сме приятели.- казах аз, през сълзи.
-Ами може да станем, а и не обичам да гледам кам хората страдат.- отвърна Чен и се усмихна топло.Не знам защо, но реших да му споделя, само като погледнах в очите му имах чувството, че мога да му се доверя. Разказах всичко, беше ми много тежко, но след като споделих с някого ми олекна. Изведнъж той ме прегърна и каза:
-Спокойно, в живота се случват такива неща, трябва да бъдеш силна. Аз не казах нищо, не се чувствах добре,започна да ми се вие свят, причерня ми пред очите и припаднах.
Събудих се в болница, погледнах настрани, а там седеше мама.
-Мамо, какво е станало, защо съм тук?-попитах объркано.
-Вчера припадна, едно момче ми звънна от телефона ти и те доведе до нас на ръце, но ти имаше температура и повиках линейка, защото се изплаших.- аз само кимнах и се обърнах на другата страна, беше ми неудобно, че той ме е влачил на ръце до нас, но исках да му благодаря.

Здравейте, това е новата глава, надявам се да ви хареса. Тая глава е специално посветена на KristinaTerzieva. Също така благодаря на Aligatora_bts27 нищо, че не е направила нищо, но да.😂💖