Не ме плашиш

Глава 19

/Гл.т Хю На/
Отворих очи и станах от леглото. Трябваше да ходя на училище. Това щеше да е поредния скапан ден за последния месец. Смъртта на Юн ме съсипа, нямах желание за нищо.
   Станах, измих се набързо и се приготвих за училище. Нямах никакъв апетит, затова пропуснах закуската. Единственото, което исках, бе денят да мине по-бързо, за да се върна вкъщи и да спя.
    Излязох, сложих си слушалките и се запътих към училище.  Не след дълго вече бях пред сградата. Поех си дълбоко дъх, свалих слушалките и се запътих към входа. Отворих вратата и се запътих към класната стая. Всички мълчаха и седяха мирно на местата си. Аз направих същото. Не се чувствах жива и не виждах причина да живея, това ме плашеше повече от всичко.     Първият час започна, беше математика. Обикновенo  съм добра по математика, но просто не ми се занимаваше и проспах часа. Минаха няколко подобни часа и дойде голямото междучасие. Всички излязоха от стаята. Единствените, които останахме вътре, бяхме аз и Мин Йонги. Седях си мирно на чина и си ровех в телефона, когато Йонги седна на стола до мен.
-Какво искаш?-попитах студено.
-Нищо, просто ми е скучно.-отвърна.
      Не ми се занимаваше точно сега с него, затова просто реших да го игнорирам. След малко тишината в стаята отново бе нарушена.
-Хммм ,чудно ми е защо седиш сама в голямото междучасие.Добре ли си?
-Не, не съм, сега ще ме оставиш ли?-отсекох.
-Неп, няма шанс да те оставя щом не си добре.-усмихна се ментовокоското. И това беше мига ,в който съжалих за думите си.
-Моля те, просто ме остави.-казах и сведох глава. Тогава той постави палеца и показалеца си на брадичката ми и ме обърна към себе си.
-Няма да те оставя, няма да те оставя никога.-рече той и заби погледа си в моя. Усетих как почервенявам, затова бързо бутнах ръката му и станах от чина. Но той ме хвана за ръката и отново ме върна на мястото ми.
-Защо просто не ме оставиш и не си гледаш работата?- изкрещях аз, а сълзите в очите ми напираха.
-Ако толкова искаш да те оставя, ще трябва да ми направиш услуга.
-Добре, каква е тя?-въздъхнах.
-Моля те прекарай следобеда с мен и повече никога няма да те тормозя, само за няколко часа.-помоли се. И без това не издържах повече в училище, тук се задушавах затова реших да приема.
-Добре.-отговорих студено. На лицето му се появи усмивка и хвана ръката ми, като започна да ме дърпа напред.
-Къде ще ходим?-попитах.
-Хмм, ще ходим да ядем нещо ,гладен съм пък и също съм сигурен, че не си яла.
-Откъде знаеш че не съм яла?-попитах стреснато.
-Просто предположих.-рече ментавокоското и ме задърпа напред още по -силно.
Не след дълго вече се намирахме пред един ресторант за бързо хранене.
-Е, какво ще кажеш искаш ли да ядем тук?-попита.
-Не съм гладна.-отвърнах.
-А, не става така, ще ядеш.-каза той и отвори вратата на ресторанта като ме избута вътре.
-И как ще ме накараш.-попитах ядосано.
-Не искаш да разбираш как.- продума и ме постави на стола.
   Той поръча и седна на стола срещу мен. Гледаше ме право в очите и се усмихваше. Определено ме плашеше, чудех се защо изобщо си прави труда да ме води някъде. След около десет минути храната пристигна. Изобщо нямах апетит ,не исках да ям.
-Какво чакаш, започвай.-каза Йонги.
-Не съм гладна.-повторих.
-Тогава ще се наложи да те накарам.-усмихна се той.
-Не си прави труда няма да усп...-прекъсна ме той като слепи устните си с моите. Не можех да отреагирам, не можех да осмисля ситуацията. Утните му бяха толкова меки и топли. След няколко секунди той отдели устните си от моите и се усмихна. Аз стоях като вцепенена и го гледах.
-Сега ,ако не искаш това да се повтори, бързо си изяж обяда.-каза  и се приближи отново, при което аз побързах да започна да ям. Той се засмя и ми разроши косата. Храната беше толкова вкусна, направо се съсипах да ям. За отрицателно време всичката храна бе пометена. След като свърших, се облегнах на стола и се отпуснах.
-Нали не беше гладна.-засмя се той. Аз само го погледнах лошо. И извъртях поглед. Той плати за яденето и отново ме хвана за ръката, като този път преплете пръстите ни. Цялата бях червена. Наистина ми беше интересно защо прави всичкото това. Опитах се да измъкна ръката си от хватката му, но той стисна ръката ми здраво така че да не мога да го пусна. И отново ме задърпа нанякъде. Не можех да кажа и думичка, беше ме толкова срам.
-Е, какво ти се прави?- попита Йонги и забави крачката.
-Сладолед, искам сладолед.-продумах едвам едвам аз.
-Добре.-засмя се отново той.
-Защо се смееш?- попитах объркано.
-Защото си сладка.-усмихна се и разроши косата ми. Бузите ми почервеняха още повече.
     Неусетно вече се намирахме пред една количка за сладолед. Набързо си избрахме и се запътихме към близкия парк. Седнахме на една пейка, а пръстите ни все още бяха преплетени. Сърцето ми биеше бързо. Обаче най -накрая намерих смелост да го попитам:
-Защо правиш всичко това?
-Кое?-попита той объркано.
-Защо ме изведе, защо ме накара да ям, защо направи всичко това?-отвърнах. Той пусна ръката ми и се обърна към мен ,като ме погледна право в очите.
-Защото те харесвам, харесвам те откакто те видях ,Хю На ,и се измъчвам да те гледам такава, исках да направя нещо, защото ме болеше ,обаче ме беше страх да ти призная. Не искам да си тъжна и да страдаш, искам да виждам усмивката ти всеки ден и да те виждам щастлива.
      Дъхът ми секна, не знаех какво да кажа, но преди да измисля каквото и да е той ,слепи устните ни отново. Но този път отвърнах на целувката. Никой никога не ми бе казвал нещо толкова мило. Сърцето ми биеше толкова силно, че чак си мислих, че ще изскочи от гърдите ми. А устните му бяха толкова меки и толкова приятни. След няколко минути липсата на въздух ни накра да се разделим. Аз само го погледнах и го прегърнах ,сгуших се в него и заплаках. Той уви ръцете си около мен и нежно целуна челото ми...

Спецялно за elisaK64, надявам се да ти хареса.💕💕