Не ме плашиш

Глава 22

/Гл.т. Юн/
Сълзите ми се стичаха по бузите. Чувствах се толкова добре в прегръдката му, не исках да свършва. Съжалявах от дъното на сърцето си, че съм му причинила всичко това. Че е трябвало да страда толкова много време. Но сега вече бях тук, тук при него, вече нямаше да го оставя така. Нямаше да го оставя да страда толкова вече. Усещах как сълзите му мокрят рамото ми и чувах хлипането му. Поставих ръка на главата му и започнах да галя меката му коса, а той започна да ридае още по-силно. Сърцето ми се късаше, но той  не заслужаваше момиче като мен, заслужаваше много повече. Заслужава да е щастлив, а аз нося само болка. Всичко това ме убиваше, но в този момент просто се вкопчих още повече в него. Толкова ми липсваше, липсваше ми допира му, мириса му, липсваше ми толкова много, но защо трябваше да постъпвам толкова глупаво? Сърцето ми биеше силно, не усещах ръцете и краката си. Искаше ми се да се разплача и да се свлека на земята. Искаше ми се да имах нормален живот и да мога да нося на хората щастие, а не само болка. Още от малка съм била белязана с болката и явно ще трябва да я нося до края на живота си със себе си. Чудех се защо на мен, защо трябваше моят живот да е такъв?  Но не нямаше да бъда слаба, първо трябваше да оправя всичко, което бях съсипала и после щях да си получа заслуженото. След няколко минути се разделихме. Той впи погледа си право в моя и дъхът ми секна. Кожата му беше толкова бледа, а под очите имаше големи синини, все едно не е спал от месеци. Той постави двете си ръце на главата ми и продума едвам едвам:
-Моля те, повече не ме оставяй.
Отначало се зачудих какво да кажа, но поне засега трябваше да му кажа това, което иска да чуе.
-Никога повече.
Щом чу това, той слепи устните ни в нежна целувка. Не бях усещала устните му от толкова много време. Жадувах толкова силно за тези устни през последните месеци. Но в момента, в който той допря устните си до моите, сякаш забравих за всичко, болката за момент се изпари, забравих всичко, което направих и всичко ,което му причиних. Затова затворих очи и нежно отвърнах на целувката му. Не ми се искаше да го пускам не ми се искаше това да свършва. Но точно тогава се отделихме един от друг и болката отново се завърна, но този път два пъти по -силна. Веднага след това се строполих на земята. Нашите се спуснаха да ми помагат, а Сехун седеше и ме гледаше с тъжен поглед. Те ме вдигнаха и поставиха на дивана. Ви седна до мен а Сехун седеше на едно място и не мърдаше с поглед вперен в мен. Чувствах се слаба, безпомощна и жалка.
-Добре ли си?-попита Ви.
-Да, да просто ми трябва малко почивка.-казах. Той се усмихна и преметна един кичур коса зад ухото ми това ме накара да изтръпна.
-Тогава аз ще тръгвам. Почини си добре, утре ще дойда да те видя отново.-рече  и се засмя сладко.
     Изглеждаше толкова щастлив сега. Той ме целуна по бузата бързо и нашите го изпратиха до вратата.
      След като мама се върна, настани Сехун в стаята за гости, а аз се качих в моята. Чувствах се много зле. Все пак трябваше да говоря и със Сехун. И с него не се бях държаха добре, той даде всичко от себе си, рискува живота си ,помогна ми в труден момент, а аз си играх с чувствата му. Затова с последни сили се изправих от леглото и се запътих към неговата стая. След като вече бях на вратата, бавно почуках и влезнах. Той се беше излегнал на леглото и гледаше в тавана. Аз се приближих бавно и седнах в края на леглото. Той дори не ме поглеждаше.
-Какво правиш?-попитах и се усмихнах фалшиво ,за да види, че съм добре. Въпросът ми си остана и без отговор. Не знам как можех винаги да оплесквам така нещата. Нямаше едно нещо, което да правя като хората и това ме побъркваше.
-Виж съжалявам за...-продължих аз а той сякаш настръхна.
-Няма нужда.- прекъсна ме той.
-Виж Сехун аз наистина съжалявам.-продължавах да говоря аз.
-Наистина няма нищо ходи и си почини наспи се хубаво сега това е най-важно.-въздъхна.
     Аз го погледнах в очите, а той само кимна и излезнах от стаята, не исках да го притеснявам повече. Наистина този път оплесках нещата повече от обикновено. Въздъхнах тежко и отново влезнах в стаята си, като веднага се проснах на леглото. Мразех се толкова много в този момент. Но също и бях много уморена. Затова просто затворих очи и не след дълго се отнесох в дълбок  сън, който отнесе всичките мисли надалеч и остана само тъмнината.