Не ме плашиш

Глава 21

/Гл.т. Юн/
Минаха два дни, хората ни обясниха всичко и пуснаха майка ми. Трябваше на всяка цена да намеря тази флашка и да спася семейството си. Те ни обещаха закрила, докато намерим флашката и я предадем. Дадоха ни  срок три месеца. Ако дотогава не успеехме, всичко свършваше и трябваше да се оправяме сами. Днес беше полетът. Притеснявах се, не знаех как ще реагират родителите ми. Надявах се да не ме мразят за цялата болка, която съм им причинила. Не трябваше да казвам на никого за мисията ни със Сехун, затова измислихме правдоподобна история, на която се надявахме да повярват.
Вече бяхме на летището. Двамата от мъжете ни придружаваха. Изпратиха ни до самолета, с който щяхме да пътуваме и ние се качихме. Сърцето ми биеше още по силно. Не можех да дишам. Притеснявах се и усещах непоносима болка. Не можех да се гледам. Мразех се толкова много в този момент. Бях причинила толкова болка на всички, не знаех как ще ги погледна в очите. Тогава се серих за Ви и сърцето ми се сви още повече. Прииска ми се наистина да бях мъртва. Исках да отида и да го прегърна, да заплача на рамото му и да му се извиня за всичко, което му причиних. Но не заслужавах да бъда до него. Не заслужавах нищо. Едвам сдържах горчивите сълзи да не се спуснат по бузите ми. Исках да умра наистина.
-Добре ли си?-попита Сехун разтревожено.
Не можех да отговоря, ако си отворех устата, сълзите щяха да потекат. Обърнах глава на другата страна и прехапах устаната си колкото можех по -силно. Не исках да плача, мразех, когато плача така показвам слабоста си. Трябва да съм силна сега да се справя да спася семейството си и всички да сме щастливи, а не да хленча. Сехун ме обърна към себе си и погледите ни се засякоха. Той повтори въпроса си, а аз само кимнах и отново се обърнах на другата страна. Толкова силно прехапах устната си, че я разкървавих. Това донякъде ме успокои, защото болеше. Поех си дълбоко дъх и стиснах юмрук. Нямаше да се дам толкова лесно, трябваше да оправя всичко. Облегнах се на седалката и затворих очи. Колкото и да болеше, трябваше да се справя.
    Щом слезнахме и стъпих отново в Корея, сърцето ми се сви още повече. Сехун през цялото време ме гледаше притеснено и през 10 минути ме питаше дали съм добре. Не говорех, единственото, което правех, бе да му кимам и усмихвам фалшиво. Той спусна ръката си и нежно хвана моята, но аз се отдръпнах. Това изглежда го притесни още повече. Вървяхме и нито единия не казваше нищо. През цялото време се опитвах да се успокоя по някакъв начин ,но не ми се получаваше. Ръцете ми трепереха, не усещах краката си.
      Бавно стъпка по стъпка се приближих до входната врата на дома си, като пристигнахме. Сехун ме следваше и не сваляше поглед от мен. Вече стоях пред вратата. Едвам се държах на крака. Вмомента през мен минаваше такава болка каквато най- вероятно родителите ми и всичките ми приятели са изпитвали през цялото това време само като помислех за това, ми ставаше още по- зле. Бавно повдигнах ръка към звънеца и плахо го натиснах. Сехун седеше до мен и гледаше в нищото. След няколко минути се чуха стъпки и вратата бавно се отвори. От вътре излезе майка ми, която ме погледна и изпусна чашата с вода, която носеше със себе си. Сълзите започнаха да се стичат по бледото й и изнемощяло лице. Тя започна да ридае на глас, да ме прегръща, целува. В този момент просто сърцето ми се разби и сълзите започнаха да се стичат по бузите ми свободно. Стиснах я силно и започнах да се извинявам. Тя не казваше нищо само плачеше и ме прегръщаше. Зарових глава в рамото й и я гушнах още по- силно.
-Съжалявам, мамо, вече съм тук, спокойно, няма да изчезвам вече.-говорех й и я галех нежно по главата. А тя продължаваше да плаче. След малко се чу мъжки глас, веднага го разпознах.
-Какво става тук, защо всичко е ...-рече той и погледна към нас.
-Юн, Юн, наистина ли си ти, мила?-попита и сълзите започнаха да се спускат по бузите му.
-Да, тате, аз съм, тук съм, съжалявам за това ,което ви причиних.-продължавах да плача. Той пристъпи към нас и обгърна мен и мама в голяма топла прегръдка.
    Те бяха толкова отслабнали и изглеждаха толкова изнемощели и всичко това заради мен. Болката ме разбиваше, разбиваше сърцето ми на малки парченца. След десетина минути най-накрая се отделихме един от друг. Погледнах към Сехун, очите му също бяха зачервени. Той се усмихна и ме прегърна силно. Мама и тате ни гледаха странно.
-Какво става тук?Кой е това?-попита тате.
-Мамо, тате, това е човекът ,който ме спаси, трябва да сме му благодарни.-казах и се усмихнах.   
    Те се приближиха до него,прегърнаха го и му благодариха. Той отначало се изненада, но после се усмихна. Поканиха ни да влезем вътре. Продължаваха и продължаваха да ме разпитват дали съм добре, какво е станало и дали съм ранена. Затова седнахме на дивана в хола четиримата и със Сехун започнахме да им обясняваме какво се е случило. Разбира се не всичко, а само как Сехун ме спаси. Те засипаха Сехун с благодарности и му позволиха да остане тук, докато си намери жилище. Часове наред седяхме в хола на стария диван и си говорихме, не спираха да плачат от щастие и да ме прегръщат. Бях толкова щастлива, че се прибрах, но за жалост щастието бе придружено от голяма болка, която ме изпълваше цялата и съвсем затъпяваше малкото добро.
-Трябва да съобщим на другите, че си добре.-продума татко с усмивка на лице.
-Да, трябва.-отвърнах и погледнах надолу.
-Имаше едно момче.-продължи мама.
-Какво момче?-възкликнах.
-Ами мисля, че името му беше Ким Техьонг, идваше всеки ден тук, помагаше ни, за да се справяме и също така  да те търсим. Но след като разбра, че си умряла, вече не се появи, надявам се да е добре, оставихме му съобщение че си наред и че си си вкъщи. Твърдеше, че сте били добри приятели.-каза мама.
Щом чух това, се разпаднах, не можех да дишам. Той е правил всичко това, а аз, аз - изневерявах му с друг. Как щях да го погледна в очите сега? Точно тогава се чу позвъняване. Сърцето ми започна да бие силно. Мама стана и отиде да отвори вратата след малко се върна, до нея седеше Ви. Зениците ми се разшириха, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Той беше толкова различен. Беше облечен с раздърпани дрехи, очите му бяха червени и имаше големи сенки под тях, лицето му беше бяло и изпито, бе отслабнал толкова много, не приличаше на себе си. Веднага станах от мястото си, затичах се към него и го прегърнах...

Здравейте, завърнах се. Не мога да повярвам какви глупости пиша. Не знам как може някой, да чете моята простотия. Но все пак благодаря ви, че следите бозата ми. 😂💕