Не ме плашиш

Глава 17

/гл.т. Со Йонг/
След като разбрах новината за смъртта на Юн, бях съкрушена, не можех да си представя живота без нея, искаше ми се да я последвам, но не исках да причиня допълнителна болка на всички. Един ден не ходих на училище, единственото, което правих, беше да гледам наши снимки и да си припомням забавни моменти, които сме имали преди. Цялото училище беше в шок заради внезапната вест. Особено Ви, не  го бях виждала откакто съобщиха, всички го издирваха, но никой не знаеше къде е.Колкото и да ме болеше, реших да се изправя и да живея живота си, защото знам, че тя би искала да го направя. Затова тази сутрин станах, облякох се и тръгнах за училище. Не исках да се връщам там, защото всичко ми напомняше за нея, но нямах избор. Влезнах през вратата и внезапно дъхът ми спря, чувствах се ужасно, една сълза се спусна по бузата ми ,но побързах да я изтрия. С всяка крачка болката в мен растеше. Едвам стигнах до класната стая и си седнах на чина. Опитах се да изглеждам добре, но явно не ми се получаваше. Учителката по физика влезе и започна да преподава. Не можех да се съсредоточа, сякаш част от мен я нямаше ,не мислех, че ще успея да се справя с всичко това. Часът мина мъчително и бавно, едвам пристъпвайки, тръгнах по коридора към тоалетната. Всички спомени ме връхлитаха, сърцето ми биеше силно, а сълзите напираха. Тогава пред мен се появи позната фигура, това беше Джънкук, само това ми трябваше в момента. Просто реших да го игнорирам, защото не се чувствах добре. Но се случи нещо неочаквано, той ме спря и ме попита:
-Ъм добре ли си, много си бледа.
Седях там и го гледах като застреляна, дали това беше той или само ми се привиждаше?! Леко надигнах ръката си, като бавно се приближавах до лицето му, а той седеше и ме гледаше странно. Пръста ми докосна бузата му и се стреснах . Омо това наистина беше той. Кук ме изгледа още по -странно и отново повтори въпроса си.
-Ъм, да, добре съм.-отговорих с треперещ глас.
-Не ми изглеждаш добре, искаш ли да ти помогна с нещо?-отвърна.
     Аз просто седях там и го гледах тъпо. Куки въздиша и ме хвана за ръката, започна да ме дърпа нанякъде. Излезнахме извън училището и седнахме на една пейка
-Сега по-добре ли е?- попита.
-Да, благодаря ти.
-Знам, че преминаваш през нещо голямо и не е
лесно да се справиш с всичката тази болка.- продължи Куки. Аз седях и го гледах, наистина не можех да повярвам, че това е онзи Джънкук, който ми счупи телефона.
-Ъм, съжалявам може да прозвучи грубо, но защо се държиш така с мен?-промълвих аз.
-Просто знам какво е и не искам никой да преживява същото, да нямаш някого до себе си в такъв момент е ужасяващо.
-Какво ти се е случило?- полюбопитствах аз.
-Преди няколко години имах най-добър приятел, винаги беше до мен ,винаги ме подкрепяше, но се разболя тежко и почина. Да преживея смъртта му беше едно от най-трудните неща в живота ми, до ден днешен, като се сетя, винаги ме боли страшно много.
-Омо, не знаех, съжалявам.-рекох.
-Няма нищо, искаш ли да се разходим?-каза и ми подаде ръка да стана.
-Да. -отвърнах и хванах ръката му. Хванати за ръце, тръгнахме към близкия парк. Ръката му беше наистина топла и това, че я държах, ме караше да се чувствам някакси защитена. Докато вървяхме си говорихме за много неща, не можех да повярвам, че това момче има и добра страна. По едно време видяхме една количка за сладолед, щом я видя ,започна да скача и да казва, че иска сладолед. Беше точно като малко дете. Отидохме до количката и си взехме сладолед, аз си взех ванилов, а той -шоколадов. Докато го ядеше, ми приличаше на бебе зайче, което се опитва да яде, беше толкова сладък.Отново се приближи и ме хвана за ръката и тръгнахме. В неговата компания се чувствах толкова добре и част от болката я нямаше. Цял ден се забавлявахме, не ми пукаше за училището и за каквото и да е, исках да съм с него в този момент. Вече се смръчаваше и трябваше да тръгвам.
-Хей, съжалявам, но вече е прекалено късно, благодаря ти за днес, помогна ми доста, сигурно съм ти била досадна.-продумах.
-Не, беше ми доста приятно, днешният ден беше много хубав и аз ти благодаря, че го направи такъв.-усмихна се той. В този момент започна да вали. Точно сега ли трябваше, с Куки бързо се запътихме към най-близкото място, където можем да се скрием. Започваше да вали все повече и повече, явно щеше да става буря.
-Аз живея наблизо искаш ли да притичаме и да останем, докато спре и без това е прекалено късно вече.-предложи Кук. Не ми се искаше да ходя у тях, но май нямах голям избор, затова кимнах. Той отново ме залови за ръката и започнахме да тичаме, изглеждаше толкова красив, докато тича в дъжда. Изведнъж стъпи в една локва и ме опръска цялата. Ядосах му се и аз направих същото, тогава започнах да бягам напред, а той тичаше след мен. Беше ми забавно, обичах да вали дъжд. Както тичах, една ръка ме залови за китката и ме обърна. Куки ме долепи до себе си, за момент дъха ми спря. Лицата ни бяха на сантиметри. Той започна да се приближава все повече и все повече. Накрая усетих топлите му устни върху моите, чувството беше зашеметяващо. След няколко минути се отделихме, той ми се усмихна и пак ме хвана за ръката, като почна да ме дърпа напред. Тичахме колкото краката ни държат и най-накрая стигнахме до дома му. Той извади ключовете си и отвори вратата, къщата беше хубава, изглеждаше доста добре.
-Ъм, какво ще кажат родителите ти, като ни видят тук?-попитах
-Спокойно, няма да дойдат.-отговори .
-Добре.-отвърнах.
    Влезнах в къщата и той ми каза да го последвам. Качихме се в стаята му и той съблече тениската си. Пред мен се разкри гледка за милиони. Вярно, че това беше онзи Джънкук, който ми направи толкова мръсно, но мамка му исках го сега. Той се приближи:
-Хареса ли ти целувката?- усмихна се той.
-Хмм, може би.- прехапах устни.
-Значи няма да откажеш на още?-приближи се още той.
     Аз го погледнах в красивите кафяви очи и усетих топлите му устни отново върху моите. Неусетно ме бутна и паднах на леглото, Кук беше над мен и бясно хапеше устните ми. Езиците ни се бореха за надмощие. Той премахна тениската ми и започна да целува врата ми, като оставяше смучки след себе си. Бавно пъхна ръка под мен и разкопча сутиена ми. Започна да мачка едната ми гърда и да целува другата. Едвам сдържах стенанията си. Куки свали панталоните си и отърка издутината си в мен. Не издържах и изпуснах един стон. Той спря и ме погледна, като прехапа устни.
-Явно ти харесва, а?
-Да.-отговорих, стенейки. След което свали гащите ми, както и своите. Застана на входа ми.
-Спри-изкрещях аз. Той ме погледна учудено.
-Какво има, мислех, че го искаш.
-Искам го, но моля те, не се смей, девствена съм.
Той само се усмихна и ме погледна право в очите.
-Бъди внимателен, моля те.
-Добре, обещавам.
След това бавно навлезе в мен. Отначало болеше, болката беше неописуема. Исках да спре, но той продължаваше да се движи бавно в мен. След няколко тласъка болката започна да се заменя с удоволствие. Не сдържах стенанията си ,беше толкова хубаво. Двамата стенехме заедно, Куки започна да забързва и удоволствието започна да се засилва ,бях на предела си. Тогава той се заби дълбоко в мен и свърших, Джънглул извади масивния си член и бялата течност започна да тече по мен. Двамата се проснахме на леглото и загледахме тавана тъпо.
/Гл.т. Чжи И/
       Вече от няколко дни не бях ходила на училище, не можех да спя, не можех да ям, побърквах се. Отказвах да приема смъртта на Юн, нямаше как да е мъртва. Продължавах да обикалям и да си го повтарям, но след всяка дума ми натежаваше все повече и повече. Сърцето ми се свиваше, не можех да дишам, нямаше как да е мъртва ,продължавах да си повтарям.   
Трябваше да излезна навън иначе щях да полудея. Набързо облякох някакви дрехи и се запътих към вратата. Излезнах навън, като продължавах да си повтарям едно и също. Започнах да ходя, въпреки че не обичах да ходя, ходих колкото краката ми позволяваха. Накрая се озовах до един парк ,нямах си представа къде се намирах. Реших да се разходя из него. Започнах да обикалям. Обиколих го толкова много пъти, че вече го познавах напълно. Краката ме боляха, но това нямаше значение не издържах на мисълта ,че може да е мъртва, все едно живота ми се сриваше пред очите ми. Сълзите напираха, а гласът ми ставаше все по-тънък и по-тънък. Накрая не издържах и паднах на колене ,сълзите започнаха да се стичат, започнах да крещя ,тя наистина беше мъртва. Как щях да оцелея без нея? Тя ми беше, беше ми всичко. Реших да взема най-безразсъдното решение ,което някой може да вземе, но нямаше начин да оцелея без нея. Щях да нараня още хора, но не ми пукаше ,не усещах нищо ,не ми пукаше ,само болката беше в мен. Затова се изправих и тръгнах напред. Започнах да тичам колкото се може по -бързо ,идеята ми беше да се метна отнякъде. Не виждах къде ходя, просто бутах хората наред ,за да си проправя път. Тогава усетих една ръка ,която ме хвана за китката. За момент дъхът ми спря бавно се обърнах и погледнах. Това беше
Чен.
-Какво правиш? - попитах.
-Добре ли си?- рече.
     Чен  ме погледна и се приближи, избърса сълзите ми и ме прегърна ,като постави ръка на главата ми и започна нежно да ме гали. За момент целият свят спря. Сгуших се в него още по-силно и забравих за всичко. Харесвах го и то от много време. В прегръдката му се чувствах толкова защитена и толкова добре.
-Съжалявам за станалото.-каза Джонг Де през сълзи.
     Явно и на него му беше много тежко. Той се отдели от мен и ми се усмихна топло. Аз надигнах ръката си бавно и избърсах сълзата му точно както той направи с мен преди малко. Чен ме погледна право в очите и постави ръка на врата ми ,като започна бавно да се приближава. След няколко минути устните му бяха върху моите. Усещах топлина, бяха толкова меки, сякаш за момент наистина се почувствах добре.