Не ме плашиш

Глава 12

Мъжа се доближи до нас, изглеждаше ми страшно познат от някъде. Той ме огледа хубаво и повика Техьонг, който се обърна и го попита студено какво иска.
-Техьонг, защо не си ми казал, че ще си водиш гости и какво правите толкова късно?-попита мъжа.
-Все едно те интересува какво правя, пък и не се прибираш почти, откъде да знам, че ще се прибереш днес.-каза Ви, като продължаваше да бърка рамена. Мъжът само въздъхна тежко и ме погледна, като ме поздрави:
-Здравей, аз съм бащата на Техьонг, приятноч ми е, ти да не си гаджето му?
    В мига, в който каза тези думи, все едно нещо заседна в гърлото ми, сърцето ми заби лудо, единственото, което направих, бе да размахвам ръце като глупачка и да казвам "не". Мъжът се усмихна и подпря ръка на масата.
-Изглеждаш ми много позната, с какво се занимава баща ти?-попита ме.
-Ами той е лекар.-отговорих тихо аз .
-Хмм, сигурна ли си, имам чувството, че съм те виждал някъде.
-Да, напълно.-отговорих.
    Беше ми странно защо ли ме разпитва така. Тогава го забелязах, онзи белег, който имаше и Ви и онзи, който имаше и мъжа от сънищата ми. Само че той изглеждаше много по -стар, но имаше страшна прилика, погледнах в очите му и ме побиха тръпки. Сърцето ми щеше да изскочи, исках да се махна от къщата възможно най -бързо. Бащата на Ви излезе от кухнята и изглеждаше ядосан. Аз още не можех да повярвам, мислих, че това, което сънувам, е просто някаква измислица, дори не бях виждала този мъж, а го сънувам трябваше да разбера какво става. Ви ме извади от  транса, като просна пред мен купичката с рамен.
-За това преди малко съжалявам, баща ми си е такъв.-започна да обяснява.
-Н..няма про...блем-отговорих, вече пребледняла до неузнаваемост.
-Какво става, добре ли си, да не е заради баща ми, притесни ли те?
   Аз не казах нищо единственото, което ми беше сега на ум бе бащата на Техьонг, трябваше да узная какви са тези сънища и какво означават.
-Знам, че не е сега времето, но трябва да ти го кажа ,докато съм събрал смелост. Искаш ли да излезем навън?
-Добре.-казах, това беше идеален момент да се измъкна от тази къща.          Излязохме, той ме заведе до една пейка и седнахме. Ким започна да ме гледа, след което хвана ръката ми преплитайки пръстите ни.
-Моля те, не казвай нищо, остави ме да говоря.-каза и въздиша на шумно.
-Не знам какво ми става, мисля, че те харесвам, всеки път ,когато те видя, сърцето ми тупти, ти ме караш да се държа идиотски мило, което не съм правил от много години, при всяко твое припадане сърцето ми се свива на топка, не искам ти да пострадаш, не можех да разбера какво е това досега, но мисля, че наистина те харесвам.-каза Те Те и погледна към земята. Аз седях изумена от това, което каза, не можех да кажа и дума, не знаех какво да правя, бях объркана.
-Техьонг, аз...-понечих, но бях прекъсната от неговите прекрасни нежни устни, целувката беше толкова нежна, направо щеше да накара сърцето ми да изскочи. Недостига на въздух ни раздели, тогава той ме прегърна силно аз се сгуших в него и зарових глава във врата му. Тогава изведнъж се чуха гласове, аз се стреснах и го пуснах, към нас идваше банда от мъже, облечени в черно, веднага щом видяха, че сме ги забелязали, се затичаха. Ние с Техьонг се опитахме да избягаме, но опитът ни беше напразен. Единият мъж го стисна силно за гърлото и го повдигна. Аз изкрещях, беше ме страх, мъжът ме погледна и захвърли Ви настрани. Запъти се към мен, а аз се опитах да избягам, но ми препречиха пътя, той извади от джоба си една спринцовка и я заби грубо във вените ми, за миг всичко стана черно.
\Гл. т Бащата на Техьонг\
Бях в кабинета си, когато чух, че се вдига шум от кухнята и реших да отида да проверя. Слезнах по стълбите и се запътих натам. Не след дълго стигнах и видях синът ми и някакво момиче да си разговарят. Това момиче ми беше познато отнакъде. Реших да полюбопитствам и да разбера коя е. Зададох й няколко въпроса, наистина ми изглеждаше позната, тези очи тези устни... тогава видях  белега на ръката й. Първо се учудих дали това наистина е тя, не знаех ,че е възможно след толкова много години. Да не е тя дъщерята на самия Ким Чул?! Веднага се затичах към стаята си, където имах негова снимка, изрових всички чекмеджета ,но я намерих, наистина имаше голяма прилика. Трябваше колкото се може по-бързо да се погрижа за нея, защото ако знае нещо, ще ми попречи. Как ли е успяла да се измъкне, хората ми ми казаха, че е мъртва?! Слезнах долу, но тях ги нямаше, явно бяха излезли навън, това беше идеалният момент. Звъннах по телефона на хората ми и им зададох задачата. Сега ми оставаше да чакам и да разбера колко точно знае. 
/Гл.т. Юн/
Събудих се в някаква бяла стая, всичко ме болеше. Бях завързана на стол, не можех да помръдна, а столът беше заварен за земята. Направих няколко опити да се измъкна, но те бяха неуспешни. Беше ме съртрах, не знаех какво да правя. Тогава се чуха стъпки, пред мен се появиха някакви хора. Единият беше облечен с престилка и носеше маска, а другия беше облечен в черно и изглеждаше силен.
-Какво правя тук ? Моля ви, пуснете ме!- започнах да крещя през сълзи.
-Спокойно, мила, няма да пострадаш много, ако не се дърпаш!-каза мъжът  и ме погледна със смразяващ поглед.
-Какво искате от мен, пуснете ме, не съм направила нищо!-продължавах да крещя . Тогава той извади една спринцовка  от джоба си и се приближи до мен, като протегна ръка към лицето ми, нежно ме погали по бузата и каза, че няма да боли много. Аз крещях с всички сили и по някакъв начин успях да освободя крака си от въжетата, и ритнах мъжа в чатала. Той падна на земята, превивайки се от болка, а аз продължавах да се опитвам да се освободя. Тогава другият мъж се приближи до мен.
-Това беше голяма грешка, малката, сега ще страдаш!-каза той и се усмихна зловещо. След което ми удари силен шамар. Аз изпищях от болка, за момент се замаях ,не знаех къде се намирам, след което похитителят ми повтори същото още веднъж. Не усещах лицето си, болеше ме страшно много. Той щеше да го направи пак, но човекът с престилката се изправи и го спря, след което ми наби спринцовката във вените и отново всичко стана тъмно...