Shadowhunters

7ма глава

                           ****
    С Джо разговаряхме оживено обносно дрехите на ловците, когато Кити изскочи от някъде и ме дръпна рязко.
    - Хей, ама какво...
    - Тръгвай, Изи! - Кити беше пребледняла. Какво ставаше? - Мерси за напитките, Джо. Ние тръгваме.
    - Нямаш проблеми, захарче. Много поздрави на хубавеца.
    - Можеш и сам да му ги предадеш - тя ме повлече към тълпата танцуващи и тръгнахме по ъглите.
    - Кити, по-кротко. Какво става? - Едва я настигах, имах чувството, че ще ми откъсне ръката.
    Тя спря рязко и замалко да се блъсна в нея. Завъртя главата ми и показа в посока на барчето.
    - Какво? Какво има? - Не зацепвах и грам какво показва. Тя посочи с пръст и сега забелязах тъмната фигура на един от столовете. Алек.
    - Мамка му.
    - Хайде, върви! - Кити пак ме задърпа по ъглите и така двете се придвижвахме незабелязано. Нямаше време за руни. Алек не трябваше да ни вижда, защото ние не искахме. На мен обаче ми беше малко трудно, с тази рокля, сякаш съм жива факла, докато Кити се скри в сенките доста успешно, между другото. Вървяхме така, докато тя не изохка и не спря.
    - Усещам демонична енергия, Изи. Бъди нащрек. - Кимнах и започнах да се оглеждам във всички посоки. Нямаше видими следи от демони, макар и да не ги бях виждала извън човешката им форма.
    Видях обаче човек, който привлече вниманието ми. Носеше тениска и суитшърт, кецове и беше с рошава кафява коса. Обърна се и видях лицето му. И боже господи, то беше на Люк! На Люк!
    - Люк! Люк! - Без да мисля се дръпнах от Кити и се затичах към него. Хората ми пречеха, но успявах да го различа. Чувах Кити да ме вика, но не се обърнах. Знаех, че Алек ще ни види, но не ми пукаше. Сега исках само да се видя с най-добрия си приятел. Моят брат по душа.
    Извиках името му още веднъж. Той се обърна, видя ме и се затича към мен. Прегърнахме се и той ме завъртя във въздуха. Отдръпнахме се замалко и се засмяхме.
    - Изабел! Господи!
    - Люк, мили боже! Не мога да повярвам, че те виждам! Какъв късмет само. - Хрумнаха ми поне три въпроса, като какво прави на такова място и защо ме нарече Изабел. Той никога не го правеше. Но сега точно реших да не развалям момента.
    - Слушай, нямаме много време. И двамата сме в опасност, Люк. Трябва да се махнем от това място.
    - Добре, но моля те, кажи ми поне защо се изгуби последните дни. Къде беше? Звънях ти, но ти не вдигаше. Да не би да сгафих някъде?
    - О, не, съвсем не - поклатих отривисто глава. - Просто е малко сложничко.
    - Не мърдам оттук, докато не ми кажеш. - Изненада ме инатът в него, но излязохме отпред и аз започнах да му разказвам събитията след купона.
                        ****
    Н. Гл. Т.
    Кити усети как Изабел се дръпна от нея. Втурна се стремглаво напред и се прегърна с Люк. Ах, тези двамата! Кити се опита да я върне, но разбра, че това е загубена кауза. Двамата приятели излязоха през вратата. Кити реши да ги остави сами. Имаха да си казват доста неща.
    Това, от което се боеше обаче, се случи миг след това. Алек вдигна глава към хвърчащата Изабел. За секунда по лицето му пробягна сянка. Кити би дала всичко да разбере какво си мисли в този момент. Но нямаше време да се врътне и да си отиде. Почти веднага Алек я видя и се ококори изненадано. Тръгна към партньорката си с решителна крачка.
    - Какво правите тук? - Тонът му беше гневен. - Ходж изрично забрани дечкото да излиза.
    - И точно затова не ти казахме - момичето се врътна театрално. - Извини ме, но трябва да заловя един или повече демони.
    - Един е - внезапно тонът на Алек омекна. - Демон Ходак.
Той е от опасните. И аз го търсех.
    - Демон Ходак, демон Ходак... - Кити премяташе наум спомени за този вид. - Какво прави?
    - Приема образ на любим човек и те убива. Гадно. Най-опасният вид след главните.
    Кити се беше замислила. Трябваше да върже две и две.    
    Къде обаче беше уловката? Конспирацията й се измъкваше под носа! Как пък не! Кити се напъна максимално. Мисли, Екатерина, мисли...
    Изведнъж рязко се обърна към Алек.
    - Аз... Аз мисля, че знам къде е.
    - Така ли? Отдавна мечтая да убия такъв.
    Кити потрепери.
    - Мисля че знам, но нямам доказателства за това. И въпреки всичко интуицията ми е много силна.
    - Какво? Кой е?
    - Ами... Мисля, че демонът е приел образа на... на... - Тя пое дълбоко дъх. - На Люк.
    - Люк? Мунданът, с когото дечкото току-що избяга?
    - Аха! И сега тя е сама в ръцете на най-опасния вид демони!
    - По дяволите! - Двамата скочиха и затичаха към изхода.
                        ****
    Навън беше по-хладно, от колкото очаквах. Духаше вятър, а аз бях само с роклята. Люк ми подаде суитшърта си. Приех го с усмивка. Седнахме на тротоара и аз започнах да му обяснявам случките през изминалата седмица. Той само седеше и ме гледаше със замислен поглед. Това наистина не беше типично за Люк. Той щеше бурно да ме разпитва и да ме прекъсва, а аз щях да го первам, за да млъкне. Но не. Мълчеше и чакаше да свърша.
    Вратата на дискотеката се отвори с трясък и оттам излязоха две фигури. О, хайде стига! Дуото Алек и Кити отново заедно. Пфу!
    Кити тръгна към мен с решителна крачка. В ръката й проблясваше кама. Изправих се.
    - Какво правиш?
    Тя не ми обърна внимание. Кимна на Алек, който ме хвана и грубо ме дръпна от Люк. Замятах се, докато Кити се приближи до него и безцеремонно заби камата в сърцето му.
    - НЕЕ! ЛЮЮЮЮК! - Мъчех се да се отскубна от Алек. Видях изцъкленият поглед на Люк, задавянето му, кръвта, и неволно започнах да плача. После обаче тялото му изчезна в златиста светлина.
    Алек ме обърна към себе си.
    - Спокойно, Изабел, спокойно - гледаше ме объркано, за първи път ми казваше името и ме оглеждаше за момент. Идеална бях, с размазан грим, рокля и суитшърт на мъртъв приятел. Цялата треперех. - Това беше демон Ходак. Те приемат образа на любим човек. Това не беше Люк, И... Изабел. Това беше демон. - Гледах шокирано как Кити сяда на земята задъхана. Кимнах едва забележимо и се свлякох до нея. Алек седна от другата й страна.
    Загледах се в кофите отстрани. Припомних си шока и отчаянието, болката. Не можеше Люк да умре така. И за да не става това аз трябваше да спра да се виждам с него. Но първо исках за последно да го видя. Последно за сбогом.
    - Какво търсите тук? - Най-сетне попита Алек.
    - Купонясваме - сопнах му се. - Не може ли?
    - Не, разбира се - отново ме изгледа лошо. - Ако Ходж разбере, ще накаже Кити, а ти...
    - Кити каза, че ме пускат с придружител. - Вирнах нос аз.
    И двамата погледнахме Кити. Тя се беше свила и не говореше.
    - Ами Кити се е объркала. Нямаш право, детенце. - Изгледах го кръвнишки и му се изсмях престорено.
    - Той се е объркал, нали, Кити?
    Тя продължаваше да отбягва погледа ми. В този миг осъзнах, че съм изиграна.
    - Излъгала си ме?
    Тя сведе поглед.
    - Аз... Аз... Не исках да те отчайвам. Щеше да заживееш в Института без да се сбогуваш със стария си живот. Не можеше и да излизаш никъде... Мислех, че така ще ти е по-лесно. Направих го за теб, Изи!
    - Чудно! Само че сега става ясно, че в момента правим нещо забранено. Аз и ти сме тук тайно, а Алек просто е дошъл да кърка.
    Той се смая.
    - Аз не...
    - Затова ли трябваше да не го срещаме? - Кимнах в негова посока. - За да не каже на Ходж? Пха!
    Кити само гледаше в обувките си. Станах от тротоара.
    - Прибирам се - изгледах ги възможно най-обидено.
    - Но ти не знаеш пътя за Института! - Най-после вдигна поглед Кити.
    - Може би - отговорих аз. - Но знам пътя за истинския си дом. При леля Беру и чичо Оуен. - Повдигнах роклята и се затичах по улицата, преди да са се усетили какво правех.

    Във ваканция сме, предоставям ви това нещо малко по-рано.
    Ако на някого като по чудо му хареса, нека не се стеснява да даде звезда.
    Почти 200 сме, ПОЧТИ 200 СМЕ!1!1!1♡