Shadowhunters

16та глава

    Вече петнайсет минути Кити издирваше Алек из Института. Пустите коридори бяха студени, наоколо не се виждаше жива душа. Къде се е дянал пък сега, мислеше си тя раздразнено. Нямаше го в стаята му, в тренировъчната зала, в залата за хранене, дори в нейната стая. След поредната празна стая Кити започна да се ядосва. Хайде де, Алек, къде си?
    Тъкмо се връщаше към кабинета на Майкъл, когато зад ъгъла от своя кабинет излезе Ходж. Забеляза я и повдигна вежда.
    - Екатерина? Защо си будна толкова рано?
    Кити сведе поглед. Осъзна, че още е по пижама и че всъщност когато намериха Изабел пред стаята й, беше някъде към три-четири. Пусна една сладникава усмивка.
    - Аз... такова, отидох до тоалетна. - Направи една бърза прозявка за по-голяма достоверност. Ходж я погледна още по-очудено.
    - Но тоалетната в това крило е на долния етаж.
    Колко си зле, глупачка такава!
    - Ннне, аз, такова, вече бях до тоалетна, ама... Нещо ме боли... стомах, ии, такова, тъкмо отивах към Майкъл да ми даде нещо за коремни болки! - Изтреля, щом видя Майкъл да отваря вратата на своя кабинет, разположен точно срещу този на Ходж. Двамата размениха погледи за кратко. Кити се молеше Майкъл да не каже за Изабел на Ходж. Ако го направеше, щяха да загазят сериозно.
    Майкъл премести поглед към Кити.
    - Корем ли те боли, Катарина?
    Кити трябваше да стисне ръце, за да не се изпусне и да го поправи. Едно име ли не може да запомни, по дяволите!
    Я се стягай, веднага се укори, та той ти спасява кожата в момента...
    ...Или тази на Катарина.
    - Ами, да...
    - Тогава се облечи и ела пак, за да вземеш каквото трябва. - Хвърли й последен многоозначителен поглед, след което кимна на Ходж и се запъти надолу по коридора.
    Ходж се загледа след него. Кити не смееше да помръдне.
    - Има му нещо тези дни. Държи се особено, не мислиш ли?
    - Хм, май да. Не знам. Та това е Майкъл, той все си е странен. - И преди Ходж да е казал още нещо, тя заотстъпва назад. - Ще го попитам като го видя пак. - Пусна още една усмивка и се затича обратно по стълбите към своята стая.

    Алек стоеше и наблюдаваше звездите, които малко по-малко избледняваха от появяващото се на небосвода слънце. Стискаше ръцете си и уморено си припомняше думите на Майкъл, вида на Изабел, паниката в очите на Кити. Как позволи да се случи това? Откъде Изабел е приела това вещество? Възможно ли беше Кити да знае?
    Спомни си как стомахът му се преобърна, когато я видя в началото на стената, крещяща, а до нея Кити, отчаяно разтърсваща я за раменете. Спомни си страха и болката в сърцето. Спомни си думите на Майкъл: "Най-съкровените ти желания, примесени с най-големите ти страхове".
    Спомни си и как тя крещеше името на Люк.
    Люк. Какво повече имаше Люк от него? Знаеше, че това беше най-малкият проблем сега, и се отвращаваше от себе си, че всъщност той най-много го тревожеше. Защо Люк? Защо не бях аз? Отново го прониза онази странна болка под гръдния кош. В сърцето.
    Александър Лайтууд, да не би да ревнуваш?
    Хайде стига, естествено, че ревнува!
    Изпитваше такова желание да я прегърне. Точно в момента. Където и да е. Както и да изглежда. Каквото и да се случи.
    Кога стана такъв глупак, че едно момиче да ти замъгли съзнанието? Съзнаваш ли, че така можеш да станеш опасен за себе си и околните?
    Вътрешният му глас беше прав. Ами ако продължава да е толкова блуждаещ  и по време на мисия? Ами ако е до толкова разсеян, че заради него наранят Кити? Как щеше да живее тогава?
    Трябваше да се съсредоточи върху важните неща в живота си. Не трябваше да позволява да се отпусне и да се остави на чувства. Така правеха слабите хора. Той определно нямаше да е слаб човек.
    Любовта прави хората слаби. Защо той позволи да бъде хванат в този капан? Защо се остави на една непозната да му завърти главата?
    Доста красива непозната. Интересна непозната. Желана непозната.
    Мамка му!
    Ако продължаваше така, щеше да заприлича на онези разглезени, ревящи мундани, които е спасявал толкова пъти. Той - да прилича на мундан? Как пък не!
    Най-го болеше от това, че всъщност Изабел не споделя чувствата му. Тогава като че ли щеше да е една идея по-лесно. След като тя не терзаеше за него обаче, какво щеше да прави? Да се опита да я забрави? Да се прави, че не съществува? Да се опита да бъдат приятели?
    Щом я зърнеше, мозъкът му сякаш откзваше. Чувстваше се напрегнат, докато коремът му правеше големи лупинги. Изабел беше онази тръпка, която човек, иска, не иска, винаги получва в живота си.
    Най-прекрасната тръпка на света.
    И обикновено от нея болеше най-много.
    Една последна въздишка, след което се изправи и бавно заслиза обратно към реалността и хората, оставяйки слънцето да изгрее без компания.