Shadowhunters

11та глава

    През следващите три дни Кити ме обучаваше в стаята ми. Първата сутрин беше домъкнала около десет учебника по различни науки и през тези дни се беше дори облякла като учителка - косата й беше във висок кок, закрепен с две клечки, черна пола и загащена бяла риза. Дори си беше сложила очила. Когато й казах, че прилича на учителката на баба ми, тя се врътна обидено и нарочно говореше бързо, без да повтаря. Следващите дни си премълчавах. Вече се бях примирила с помпозността й.
    Всичко това се случваше, защото още съм нямала право да уча с другите ловци. Колкото до тях, онова момче, което бях питала за посоката, дойде да ме види. Да. И аз не го очаквах. Но освен това, че бърбори много, се оказа готин. Представи се като Кастиел, на седемнайсет. Кити вече го познаваше, макар да се учуди, когато той влезе в стаята. Не че аз не се. Но ми беше приятно мис Никога-нищо-не-ме-изненадва да гледа странно след Кастиел.
    Алек почти не се мяркаше. Идваше само на обяд, за да съобщи разни нови неща. Не говореше с мен. Всъщност се правеше, че ме няма. Дори не ме питаше как съм. Е, НЕ БЯХ ДОБРЕ!
    След като Кити най-после си тръгнеше, а аз останех сама, довършвах онази рисунка. Нещо ме теглеше, като невидим магнит. Времето ми беше достатъчно и ето че Кити и Алек имаха някакво място в скицника ми. В сърцето ми. При мен важеше следното - ако те рисувам, значи значиш нещо за мен. Не бях сигурна за Алек, но в крайна сметка се оставих на интуицията си.
    На четвъртия ден станах рано и си взех бърз душ. Облякох дрехите за тренировки и вързах косата си. Изчаках Кити да дойде със закуската. Тя носеше същото като мен. Явно и тя имаше спаринг.
    - Я - тя повдигна вежди. - Вече си готова?
    - Не само ти ставаш рано, Кити.
    - Ъм - възрази тя. - Обикновено прекарвам десет минути в отчаяни опити да те изтръгна от съня ти.
    - Поетична душа. - Двете седнахме на леглото и аз се заех със закуската. Когато я приключих, подадох на Кити подноса и тръгнах към тренировъчната зала.
    - Изи - подвикна Кити зад мен. - След тренировката Алек ще те заведе при Ходж. Той трябва да те поразпита... За това онова.
    - Ъм, добре. - Оставих Кити и отидох в залата.
    Същата, каквато и преди няколко дни. Достатъчно внушителна, че всички спомени отново да ме връхлетят. Изведнъж изпитах силен спазъм в лявата ръка - на мястото, където демонът ме беше одрал. Изсъсках тихо и прокарах ръка през раната.
    - Добре ли си? - Гласът ме стресна и аз подскочих, блъскайки се в Бо тоягите. Те паднаха едновременно на пода, а аз смутено се обърнах.
    Към Алек.
    - О, да, супер съм. - Не ме болеше толкова много. Въпреки това ми идеше да потъна в земята от срам.
    Той се приближи към мен, но не прекалено. Спазваше някаква дистанция. Носеше обичайните дрехи - черна тениска и черни панталони. Не задържаше погледа си на едно място, беше нервен.
    - Какво има, Алек? - Той сякаш се сепна, когато произнесох името му. Аз също усетих някакъв гъдел.
    Мамка му.
    Погледна ме отнесено.
    - Нищо. Съвсем нищо. - Застана в позиция. - Хайде. Да тренираме.
    Знаех какво следва. Прекарахме три часа в биене. Този път оставих на Алек да ми разясни грешките, и трябва да призная, че се справях добре. Допринасяше обаче и това, че той сякаш не беше с мен в залата, а на някое друго, отдалечено място. В крайна сметка тренировката беше отнесена, което, разбира се, ме улесняваше. Накрая, потни и уморени, с Алек се запътихме към кабинета на Ходж. Той все още беше като в транс. Ходеше бързо, сякаш не бях с него, беше потънал в собствен свят. Наистина не го понасях такъв.
    - И си сигурен, че всичко е наред?
    - Да. - Не ме погледна.
    - И няма проблеми?
    - Да.
    - И ме слушаш?
    - Да.
    - Значи даваш съгласието си да се метна от прозореца?
    - Да.
    Изкисках се, а Алек ме погледна изненадано.
    - Да не си си го и помислила, мал... - Впери поглед в мен. Сякаш се бореше със себе си. Сега на лампа зелените му очи изглеждаха примесени с жълто. Красиви са. Много. - ...ката.
    Гледаше ме в очите известно време. Взе да ми става неудобно. Извърнах поглед, а той тръсна глава и отново потъна в мисли, вървейки на метър пред мен.
    Стигнахме и Алек почука на вратата. Чу се едно "Влез!" и ние пристъпихме в старинния кабинет.
Пред нас имаше бюро, на което седеше мъж на около трийсет и нещо, с руса коса и набола брада. Мускулите му бяха по-големи от главата ми. Срещу бюрото седеше момче, с гръб към нас. То се обърна и чак сега го познах - Кастиел.
    - Хей, Изи! - Той ми махна. Видя Алек и бързо наведе глава.
    Алек ме погледна.
    - Познаваш ли този?
    - Ами да - махнах на Кастиел. - Посещаваше ме, докато бях болна, да го кажем. - Кастиел се усмихна леко, а Алек му отправи убийствен поглед. Ходж май забеляза напрежението.
    - Значи ти си Изабел Пейнхалоу, така ли?
    - Същата. - Направих лек поклон. Всички ме изгледаха странно.
    Ходж се обърна към Алек и Кастиел.
    - Момчета, бихте ли ни оставили насаме, ако обичате? - Двамата кимнаха едновременно и излязоха един след друг. Преди да затвори след себе си, Кастиел ми намигна. Усмихнах се.
    Когато останахме сами, Ходж впери поглед в мен.
    - Изабел Пейнхалоу - поде замислено той след кратка пауза. - Имаш интерсни очи.
    - Благодаря - отвърнах.
    Ходж ме преценяваше с поглед.
    - Напомняш ми на Лили, но това не е възможно...
    - Извинете?
    - Не ми обръщай внимание - бързо каза Ходж. - Просто размишлявам... Сега. Изабел. Би ли ми разказала за живота, който водеше преди Александър и Екатерина да те доведат?
    - Разбира се. - Започнах. - Водех съвсем обикновен живот. Обичах да рисувам. Много. Това може би е моята най-голяма страст. Преди седем години родителите ми починаха при самолетна катастрофа. Оттогава за мен се грижат леля ми и чичо ми. Най-добрият ми приятел Люк също винаги е бил до мен. Никога не бях срещала демони, нито бях виждала нещо нередно, така де - добавих бързо. - За мен. За нас, мунданите, както обичате да се изразявате. Не си падам по агресията и затова може би няма да се науча на бой веднага. А и тези дрехи - посочих ги. - Защо са черни? Нали сте полу-ангели? Защо не се обличате в бяло? Чистият цвят?
    Ходж си пое дъх.
    - Изабел, ние убиваме демони. Мислиш ли, че ще е добре да сме с бели дрехи?
    Изчервих се, но той продължи.
    - Имаме бели дрехи за погребения, така че, да. - Той отново се загледа в мен, сякаш бях нещо нередно.
    - Чудила ли си се някога кой от родителите ти е бил ловец?
    - За тази седмица и нещо ли? Ъм, не. А и попринцип не се замислям особено за родителите си. Не искам да си припомням... - Преглътнах чувствата, залели ме като топъл душ. - Не искам да си припомням онези моменти. Понякога мисля, че мъката ще ме погълне. - За моя изненада, Ходж кима разбиращо.
    - Знам какво е дете да загуби родителите си. Виж Александър - той от малък се сдържа, сякаш му няма нищо, но повярвай, той също има чувства, колкото и да се мъчи да ги прикрие. Ами Екатерина - та тя е момиче, нежният пол. Тя поне се отдаде на чувствата, преди съвсем да спре да ги показва.
    - Ами аз не съм баш така. - Поглеждам го. - Не сдържам чувствата си. Не мога. Понякога наистина ми се струва, че ми има нещо.
    Ходж ме гледаше през цялото време. Каза си нещо тихо под нос и ми кимна към библиотеката. - Последвай ме, Изабел.
  
    Всяка следваща глава става по-зле и по-зле.
    305 ХОРА НЕВЕРОЯТНИ СТЕ ПРОСТО!1!1!♡