Shadowhunters

4та глава

    Тичам по големите улици на Ню Йорк, боса и по пижама. Успяла съм да избягам и сега тичам с всичка сила към дома си. При леля Беру и чичо Оуен. Преди това обаче свивам към дома на Люк. Бягам още малко, докато не съзирам къщата му.   Изведнъж това малко разтояние става огромно. Тичам, препъвам се, падам, но продължавам към него. Стигам пред моравата му. Виждам силуета му през отворения прозорец на стаята му. Влизам най-безцеремонно в къщата, качвам се на втория етаж и спирам пред стаята на Люк. Отварям я бързо. Понечвам да извикам името му, но съзирам до него друго момиче. Чувствам как се опулвам. Люк се обръща бавно към мен.
    - Защо ме изостави, Изабел? - Той никога не казваше пълното ми име. - Защо? Нали си пазехме гърбовете? Ти замина, а аз останах сам...
    - Не, Люк, аз не заминах наист... - Някой запушва устата ми и ме издърпва навън. Алек. Втора фигура препречва пътя ми. Кити. Облечена е с черна дълга рокля, подчертаваща почти невидимия й ханш и дългите й, тънки крака. Косата й се спуска в очите. Елегантна, приличаща на тъмен ангел. Вдига поглед към мен и почти мигновено ме кара да се почувствам толкова жалка и малка, с тази мръсна пижама и разчорлена коса. Явно това чувство ще ме преследва завинаги.
    - Не му казвай коя си! - Изсъсква тя. - Никой не трябва да знае!
    - Остави я, Кити - и Алек се включва. - Едва ли дечко като нея ще разбере колко е важно. Тя не е като теб.
                        

    Събуждам се с писък. Отново съм в тъмната стая, със старинните мебели и жълтеникави тапети. Изритала съм завивката и посегнах да я взема. В този момент Кити влетя с трясък в стаята.
    - Изи! Какво става? Нападат ли те? - Седи задъхана и очаква да кажа нещо.
    - Не - отвърнах хладно. - Просто кошмар.
    - Значи всичко е наред?
    - Да - определено нямаше да й спомена колко нищожно е желанието ми да говоря с нея, след думите на Алек от проклетия кошмар. Надявах се само той да не дойде. - Защо си сама?
    - О, ами сега е мой ред да дежуря. Просто сметнах, че ще е по-непритискащо за теб, ако тази вечер не съм в стаята. - Чак сега забелязах, че тя е с тренировъчни дрехи. Изглеждаше бледа, очите й нямаха обичайния блясък за битки. Осъзнах защо не бях добре дошла тук. Заради мен Алек и Кити правеха такива неща, като това да дежурят някаква си непозната.
    За малко ми стана виновно.
    За малко.
    Заради тях сега съм тук. Те са си виновни. Нищо на никого не бях направила.
    - Кити - започнах, все още с лека неприязън. - Защо не отидеш да поспиш? Няма да бягам повече, обещавам. А и да исках, Ходж е подсигурил всичко, нали? Няма начин да офейкам. Споко.
    Кити сякаш се замисли.
    - Хм...
    - Хайде. Не искам Алек да ме намрази още повече заради това, че претоварвам любимата му.
    - Моля?
    - Нищо, нищо... - Можех да живея само като гледам стъписаната й физиономия. Едва сдържах смеха си. - Просто върви да спиш, това е.
    - Амии... Добре. - Примири се накрая. - Повикай ме ако има нещо. - Затвори след себе си и чух как се отдалечава по коридора.
    Легнах по гръб и се загледах в тавана. Мразя кошмарите, толкова много ги мразя! А този направо щеше да ме довърши. Люк, Кити, Алек... Ужас! Трябваше да се срещна с Люк възможно най-скоро, или това от кошмара щеше да се реализира. А това определено не е вариант! Само трябваше да изпрося излизане и да убедя Кити да се довлече с мен. И щях да му обясня всичко.
    Поуспокоена, постепенно се унесох в сън.