Shadowhunters

9та глава

                      ****
    Н. Гл. Т.
    Вече цял час Кити седеше в стаята на Изабел и трупаше възглавници под завивките. Ходж й беше споменал, че все някога трябва да се срещне с младата Неоткрита, колкото се може по-скоро. С това намекваше, че може да намине. Хей така.
    Подреди ги, след което внимателно се изправи и огледа творението си. Не беше кой знае какво, даже имаше вероятност Ходж да се усети, ако се вгледаше, но така или иначе все трябваше да го заблуди, било то за малко.
    Къде се бавеха толкова? Кити не искаше да си мисли, че Алек не е успял да убеди Изи. Дори не беше добра идея да я остави сама с него. Видя на какво е способен, а и на осемнайсет момчетата ставаха невъзможни. Е, сви рамене Кити, дано само да са добре.
                      ****
    Дъждът най-после беше спрял. Алек вървеше с бавно темпо, което поддържаше от известно време. Бяхме така от около двайсет минути - не си бяхме проговорили, освен няколкото думи на Алек, че такива неща ще ми се случват често и трябва да съм подготвена. Искаше да ме убеди да остана. Опитах да му обясня, че ме боли, защото съм далеч от семейството си, но той наклони темата към децата и просто се отказах. И докато Алек ме мъкнеше на ръце вече двайсет минути, осъзнах, че не съм съвсем безразлична за мнението му, че искам да се отнася с мен както с Кити - като равна.
    Вече бяхме пред Института, когато забелязах умората, изписана върху лицето на Алек.
    - Вече можеш да ме пуснеш - той ме погледна леко, а аз се подсмихнах. - Стигнахме, а и така или иначе демонът поряза ръката ми, а не крака.
    Алек се поколеба, преди да ме пусне леко на земята. В същия миг обаче всичко се залюля и тръгнах да падам. Не паднах, разбира се. Алек ме подхвана.
    - Знаеш ли, не е зле да ме придържаш - изчаквах светът да спре да прави такива кръгове. - За всеки случай, да не би случайно да не стигна за конското си. - Леко се засмяхме и тръгнахме бавно към Института, аз, ходеща леко залитайки, и Алек, прегърнал ме с една ръка за опора.
                      ****
    Н. Гл. Т.
    Кити се бе загледала в скицника на Изабел. Не знаеше, че може да рисува. Всъщност тя не знаеше нищо за нея. Случайно го беше намерила в старата й къща, при леля й и чичо й. Мисията беше успешна и след три часа те най-после разбраха. И докато бяха там, Кити се загледа в нейната стая - снимките на нея и Люк, пръснати из стените, книгите, които беше събирала толкова, плакатите, дрехите и рисунките. Те бяха повече от добри. Очевидно Изабел наистина беше добра. Имаше рисунки на феи, на дракони, и една с вълк, виещ на пълнолуние. Беше посветена на Люк. На Кити й стана мило. Реши все пак да й ги вземе - нещо като спомен от стария й живот. И сега седеше и ги разглеждаше.
    Прекъсна я кратко отривисто почукване.
    О, не! Кити скочи като попарена. С пресипнал глас попита:
    - Кой е?
    - Екатерина, ти ли си?
    Кити скочи и с три крачки отвори вратата.
    - Ааа, Ходж, здрасти - ухили се пресилено. - Да видиш Изи, предполагам?
    - Да, точно така. Тя вътре ли е? - Ходж тръгна да минава покрай Кити. Тя бързо се премести.
    - Е, да, ама сега точно не можеш да я видиш.
    - Я! И защо така? - Повдигна вежда Ходж.
    - Ами защото... Защото... - Кити замръзна на място при вида на Изи, прегърната от Алек. Видимо беше, че нещо се е случило. Тя се опита да им даде знак с очи. Двамата бяха леко усмихнати, но щом Алек повдигна глава и я видя да сочи с поглед Ходж панически, усмивката му изчезна. Изабел също погледна към нея и при вида на Ходж замалко да изпищи, ако не беше Алек и бързата му реакция да й запуши устата и да я дръпне в една от стаите. Кити едва се сдържаше да не изперка.
    - Виж, Ходж, тя... - Мисли, по дяволите, повтаряше си тя. - Тя не се чувства... ъъъ... много добре. Сещаш се, съобщих й за успешната мисия и тя се срина, ъъъ... Вътрешно. Да. Срина се вътрешно. - Добре, звучеше приемливо.
    Ходж кимна разбиращо.
    - Наистина е трудно, разбирам я. Дай й малко време и я успокой. Когато е готова, нека мине през кабинета ми. Ще поговорим и тя ще се оправи. А и имам планове за нея... - Той поклати глава. - Както и да е, Екатерина, разбра какво да правиш. Кажи и на Александър. Ако има нещо, знаеш къде да ме намериш. - Ходж се обърна и си тръгна, а Кити само кимаше и се усмихваше. Когато го видя да се качва в кабинета си, тя просъска:
    - Чисто е.
    От една стаичка излязоха Алек и Изабел. Сега Кити вече различи всичко нередно в картинката. Алек не я прегръщаше. Държеше я да не падне. А тя имаше вид на била се с алигатор. Освен ако...
    - Нападнаха ли ви?
    - Нещо такова. - Алек кимна към момичето, което едва се държеше. - Загубих я и известно време не бяхме заедно. После я заварих с демон Кодак отгоре й. Не видях как й нанася раната, но стигнах за да видя как малката се сети и извади един от ножовете. Прободе го няколко пъти, но той се разгневи още повече. И тогава се намесих. С малка помощ тя го уби. Сама.
    Изабел гордо кимна.
    - О, дааа... Самааа... - внезапно подбели очи и падна. Алек я прихвана, а Кити се спусна към тях.
    - Изи! Изи! Кажи нещо! - Момичето разтърсваше силно Неоткритата. Тя с усилие отвори очи.
    - Ами... Хаха... Не знам... Странно чувство е...
    Кити и Алек се спогледаха.
    - Явно нещо не е наред. - Поклати глава момчето. - Повикай Майкъл в стаята й. Бързо! - Кити скочи и тръгна да търси магьосника, а Алек, с Изабел в ръце, влезе в стаята.
    - Не умирай, малката - Алек говореше леко на Изабел. - Още не са ти се скарали.
    Изабел успя само да се усмихне леко. Алек я положи на леглото й, с нежността, на която беше способен. Извади една от иглите, с които Кити си боравеше, и застана над нея.
    - Боже, нещо над главата ти блести тооолкова красиво. - Изабел се кискаше. Спря и изсъска. - Ох, боли.
    Алек се наведе над нея. Беше само на сантиметри от лицето й. Но не, нямаше да я целуне. Леко заби острието на спринцовката в шията й. Изабел го погледна, синьо-зелените й очи сякаш го прогаряха. - Какво правиш?
    Алек почувства вина. Не искаше тя да си мисли, че ще я нарани. Нямаше да го стори.
    - Така Майкъл ще те прегледа, без да те боли, малката. - Погледите им се срещнаха и останаха така, докато Изабел не потъна упоена в сън. Главата й се клюмна леко настрани, косата й падна на лицето. Алек устоя на порива да я отмести. Какво му ставаше? Чувството на силно объркване отново се разля по тялото му. Не се отдръпна, остана, загледан в затворените й клепачи. Отново онова чувство. Сериозно, мислеше си, трябваше  да се стегне. Не е нормално за един осемнайсетгодишен ловец да изпитва това. Стига. Стига толкова.
    Стресна го трясването на вратата. Обърна се и видя Майкъл, облечен с шарени дрехи, и Кити, с изражение на пагубна трагедия. Алек веднага се изправи и се прокашля неестествено. - Здравей, Майк.
    - Алек. - Майкъл кимна сковано и обърна поглед към раната на Изабел. - Ссс, това е доста гадна рана.
    - Да, така е. - Алек се опитваше да завърже разговор с него. Наистина ли не беше забравил онази случка? Той започна, не Алек. Той направи това... - Важното е да разберем дали има демонска отрова. Иначе лесно ще се оправи.
    Майкъл се зае с раната, а Кити и Алек си размениха още едни тревожни погледи. И двамата си мислеха едно - Изабел да няма демонична отрова в себе си.

Оставям това тук.
Спасявайте се докато можете.❤