Shadowhunters

15та глава

                           ****
    Н. Гл. Т.
    След като Лидия беше срещнала Алек след толкова време искаше това да се случи отново. И знаеше кого точно да потърси за помощ.
    Почука на вратата три пъти, преди Майкъл най-после да й отвори.
    - Лидия?
    - Майкъл! Здравей! Може ли? - Лидия не изчака отговор, а се шмугна в малкото жилище-кабинет. Всичко изглеждаше както преди - бюрото, библиотеката, гардероба, леглото...
    Не. На леглото имаше нещо различно. Това бяха две момичета. Едното от тях тя разпозна като Кити, но другото не й изглеждаше познато. Имаше уморен вид на току-що събудил се човек. Косата й беше чорлава, носеше пижама, но изглеждаше като да не е планирала да спи тук. Момичето я забеляза и вдигна уморено поглед. Очите й бяха в много красива смесица на синьо и зелено. Лидия я намрази веднага.
    - Ъъ... Хей, момичета - усмихна се тя. Фалшиво, разбира се. - Кит, скъпа, как си?
    Кити се изправи.
    - Какво искаш, Лидия?
    - Ами да си побъбря с приятелката си. Не е нужно да си толкова лоша. - И преди Кити да реагира тя се надвеси над непознатата. - Здравей, аз съм Лидия. А ти трябва да си...?
    - Изабел. - Момичето пое ръката на Лидия. Аха. Значи това била Изабел. Онази Изабел. Ето защо има шанс да й отмъкне Алек.
    Лидия се изправи, видимо очудена. Не възнамеряваше обаче да дава своето момче толкова лесно.
    - Е, Из - започна тя. - От колко време си тук? Запозна ли се с всички? Ходж? Останалите момичета? С някое... Красиво по-голямо момче, което да е заето?!
    Изабел свъси вежди.
    - А?
    - Няма значение - Лидия видя погледа на Кити и спря. Щеше да се разправя с крадлата на гаджета когато нея я нямаше наоколо. - Просто не съм се наспала. Извинявай, Из. Ъъъ... Кит, беше ми приятно да те видя. Сега трябва да питам нещо Майкъл... За един човек... До скоро. - Тя се врътна и излезе от стаята.
    Кити измърмори нещо и веднага хукна след нея.
    - Чакай, Кити, къде тръгна? - Изабел още не схващаше.
    - Искам да я питам нещо. Ти... Ей сега идвам, става ли?  Секунда. - Знаейки точно кого ще търси Лидия, Кити трябваше да спре случващото се.
   

    Лидия завари Майкъл облегнат на бюрото. И той изглеждаше уморен.
    Перфектно.
    - Майк, хей - Лидия отново беше с усмивката "мазна кифла", както обичаше да я нарича Кити, малката напаст. - Искам да те питам нещо. Знам, че не ме харесваш особено, защото... Е, сещаш се защо. Аз бях любовта на... Ъ... Твоята любов, така да се изразя.
    Лицето на Майкъл се разтвори в подигравателна усмивка.
    - О, скъпа. Да, сега се сетих че ти имаше малки отклонения от реалността.
    Лидия се изненада.
    - Моля?
    - Не се ли осъзна вече? Ти и Александър не сте били заедно. Не сте и никога няма да бъдете.
    За миг Лидия беше онемяла. Забравила планът си да го омае с ласкане, беше готова да му изкрещи в лицето неща, които дама с нейното потекло не би следвало да знае. Постепенно обаче възвърна самообладание.
    - Казваш го само защото той избра мен - нахвърли му се тя. - Дори не се сети за теб. И знаеш ли защо, Майк? Защото си ненормален. Защото си неестествено различен. Обратен. Каква беше думата...
    - Достатъчно! - Кресна Майкъл. - Затваряй си устата, Лидия Брекуел. Млъкни, защото Лилит ми е свидетел, ще те убия с голи ръце! Та ти виждала ли си се изобщо някога? Коя си ти? А, всъщност, знам какво си. Луда. Ненормална, побъркана откачлка. Психопатка, която преследва горките момчета. Не защитавам Александър, но той категорично не те е харесвал, чу ли?! Никога!
    Лидия стоеше поразена. За части от секундата сякаш видя сълзи в очите на Майкъл. И май така беше, не успя да разбере обаче. Той се врътна и със скоростта на светлината се оказа до нея.
    - Знаеш ли, Лидия - прошепна той. - По-добре да си тръгваш.
    Лидия не изчака втора покана. Забрави за целта си, за намеренията си. Искаше просто да се махне от побъркания гей.