Shadowhunters

10та глава

                         ****
    Отново сънувах странни неща.
    Демонът Кодак ме беше предупредил, че ще направи нещо на любим човек. С Кити и Алек някак установихме, че това ще е Люк. И сега той беше в Пандемониум, а ние го търсихме. Бяхме в бяло, като за първи път. Обикаляхме, но Кити се отдели от нас. С Алек останахме сами. Той се обърна към мен и погледите ни се срещнаха. Сега очите му сияеха повече, тъмната му коса беше в контраст със светлите дрехи. По тялото ми мина електричество.
    - Един танц? - Протегна ръката си към мен.
    - С удоволствие. - Поех я и двамата излязохме на дансинга. Танцувахме, танцувахме, а аз направо летях от щастие. Гледах го в очите и усещах радост. Всичко беше спокойно.
    - Изи! Изиии! - Обърнах се и зърнах Кити, биеща се с демона Кодак. Той я блъсна силно и с Алек се спуснахме към нея. Беше в безсъзнание, по бялата й рокля ясно личаха кървави следи. Алек се зае да чертае нещо на ръката й. Тогава дочух ясен писък. Ясен и познат писък. Люк. Обърнах се само за да видя как демонът забива шиповете си в него. Той се олюлява и пада в безсъзнание. Скачам и отивам до него. Целият е в кръв, очите му гледат в необятното. Заплаквам. Плача, плача, докато не виждам как всичко около мен се завърта. Сега съм сама, на поляна с дървета и странни цветя. От тях се носи странна песен.
    - Излагаш любими хора на опастност - шепнат те. - Ти си заплаха. Една необикновена заплаха.

    Събудих се сепнато. С изненада забелязах Кити, седяща на леглото ми и пееща някаква песен с мелодията на цветята от кошмара. И макар гласът й да бе лек, като на славейче, издишах тежко.
    - Кити. - Тя се сепна и чак сега забеляза, че съм се събудила. - Пееш много хубаво.
    - О, благодаря ти. - Тя се изправи и отиде до вратата. - Отивам да кажа на Майкъл, че вече си по-добре. По-добре си, нали?
    - О, да, супер съм. - Кити ми се усмихна и излезе, а аз установих две странни неща. Първо, Кити пееше нежна песен, и второ, едва не изкрещях при вида на Алек, облегнал се на масичката ми до прозореца, потънал в сън. Сутрешното слънце го огряваше и косата му добиваше златисти отенъци. Въздъхнах. Още бях пленена от ефекта на съня. Но лъчите падаха толкова красиво върху лицето му, очертаваха толкова ясно скулите му, че не се сдържах. Потърсих лист и молив, но открих всички принадлежности в шкафчето до леглото. Как? Нима вече бяха изпълнили мисията? Значи... Значи това беше краят? Сбогом, стар живот?
    Не. Обещах си да говоря с Кити за последна среща с Люк. Усещах, че трябваше да се видим.
    Взех скицника си и молив, седнах на леглото и се заех да рисувам Алек. Изпитвах топло чувство, когато го гледах. Спящ, Алек не изглеждаше страшен, ами... толкова... уязвим, крещеше малкото гласче в главата ми. Толкова нежен и невинен. Тихичко се засмях. Алек. Невинен. Наистина забавно.
    Рисувах и усещах как нещо се променя. И докато изсветлявах косата, която беше огрята от слънцето, осъзнах, че действително изпитвам някакви чувства към него. Когато го гледах сега, усещах... онези пеперуди в стомаха. Чувствах се замаяна. Падах си по човека, който преди ден се опита да ме убие. А това наистина не беше правилно.
    Заради съня е, мислех си, като те тръшне на тепиха още два пъти ще забравиш тези пеперуди.
    Разсеях се от тези мисли и признания и продължих да рисувам. След около два часа най-сетне завърших рисунката. Пъхнах я сред другите и ги прибрах в шкафчето. Не трябваше никой да я види. Особено Алек.
    Погледнах към него за последен път, преди Кити отново да влезе в стаята, следвана от онзи магьосник, Майкъл, и шумът да събуди Алек. Той се размърда и отвори очи.
    - Съжалявам, че се забавихме - почти не обръщах внимание на Кити. Разрошената от спането коса на Алек караше стомаха ми да прави смайващи лупинги. СТИГА СИ ГО ЗЯПАЛА, ИЗАБЕЛ! Насилих се да се обърна към другите. - Майкъл беше при Ходж, а той не трябваше да разбира, затова поизчаках.
    - Да - изсумтя Майкъл. - В кабинета ми, с всички книги с магии. Които ти беше ПИПАЛА.
    - А, да, малкият инцидент - изкиска се Кити. - Просто без да искам си направих опашка. Хихих. - С Майкъл си разменихме бързи погледи.
    - Е, как си? Кити каза, че си по-добре, ама... - Скептичен поглед. - Хубаво ще е да го чуя от теб.
    - Всъщност, чувствам се прекрасно. - Тревогите ми за лошата част на съня се разредиха от хубавата.
    - Това е хубаво. - Майкъл се обърна с нежелание към Алек и Кити. - Тя не трябва да се напъва и да става през следващите три дни. Така че, Александър, никакви тренировки. Ще си намериш друга жертва.
    - Жертва?
    - О, я стига. На никого не му е кеф да се бие с теб. Ти си ненормален.
    - Възможно е - подсмихна се Алек. - Но далеч не съм искал да убивам малката.
    О, пак ли, мислех си. Думата ме жегна. За кой ли път, де. Не исках всичко да почва отначало.
    - Само малко - включи се Кити. - След онази тренировка тя едва не изповръща органите си.
    - Е, може и така да е - сви рамене Алек. - Но не я оставих при демона. Видя ли? Мога да бъда и добър.
    Майкъл изсумтя.
    - Я виж ти, Александър имал и забавна страна. - Грабна чантата си и излезе набързо. След тряскането на вратата и Алек се изправи.
    - И аз ще тръгвам. Може ти да не можеш, но аз трябва да тренирам.
    - Окей. Аз ще поостана с Изи. - Алек излезе и двете с Кити останахме сами. - Вчера беше голям екшън, нали?
    - Мхм.
    - Слава богу, че Алек те е намерил навреме.
    - Мхм.
    - Още по-добре, че най-после доказваш, че имаш рефлекси като на ловец.
    - Мхм.
    - Изи, какво има? Защо ми отговаряш така?
    - А ти как мислиш? - Обърнах се към нея. - Явно си забравила защо избягах.
    - А, да - Кити ме погледна виновно. - Съжалявам. Не трябвале да те лъжа, но щеше да те заболи, ако знаеше че няма да имаш възможност да се срещнеш за последно с близките си. Опитах се да го смекча, но явно съм те наранила така. Съжалявам.
    - Няма проблем.
    - Така ли?
    - Мда, макар да ми е тъпо, Алек ми обясни, че близките ми ще са в опасност близо до мен. По доста директен начин.
    Кити сякаш си отдъхна.
    - Знаеш ли, радвам се че Алек вече не те мрази толкова.
    - Явно му е забавно да спасява загазили госпожички.
    - Не, сериозно. Вчера, когато ти бълнуваше и Алек те упои, Майкъл каза, че някой трябва да остане, в случай че бълнуването се обърне в сън. Кошмар, по-точно. - Почувствах се добре, че не бях крещяла насън. - Казах че аз ще остана, но той пожела също. Доброволно. Каза, че се чувства отговорен за теб.
    Гадост.
    - Като за по-малка сестричка?
    - Ами да - сви рамене Кити. - Защо, това лошо ли е?
    - О, не. - По дяволите! - Просто ми е странно. Сещаш се, че вече не ме мрази.
    - Да, знам, особено е.
    Реших да сменя темата. Чувствах странен гняв, а това не беше на добре.
    - Защо Майкъл се държеше така с Алек? Искам да кажа... Сякаш му е направил нещо.
    - Ами, сложно е. - Кити се облегна на леглото до мен. - Преди две години Майкъл за първи път дойде в Института като практикуващ лекар. И понеже Ходж смята двама ни с Алек за по-травмирани от другите, често Майкъл преглеждаше и лекуваше главно нас, макар и други да бяха пострадали в мисиите. И така постепенно разбрахме, че той харесва...
    - Той харесва теб? - Прекъснах я. - Аха, ясно. Алек се е ядосал, двамата се скарали и готово.
    - Не. Всъщност Майкъл харесваше Алек.
    - Моля?!
    - Ами да - развесели се Кити. - Разбрахме, че е гей, и че харесва Алек.
    - Боже мой, не е възможно!
    - О, да. И когато Майкъл призна на Алек, той видимо се... Хм... Не знам, но му стана смешно. Забавен му беше фактът, че е толкова търсен от момичетата, че чак и момчетата си падат по него.
    - Идиот. И какво стана?
    - Ами Майкъл помисли, че му се подиграва. Спря да му говори, не се мяркаше около нас. И сега най-сетне се срещнаха отново.
    - Майко мила - и двете се смеехме. - Алек е такъв разбивач на сърца.
    - Ооо, ти да видиш когато Мая го харесваше. А после и Силвия. Всички отблъсна. О, а след това Аманда, Джесика, Ема, Сю...
    - Добре, стига. - Идеше ми да цапардосам Кити, но се овладях. - Ясно, ясно. Наистина е разбивач на сърца.
    - И то какъв...
   

    По някое време Кити излизаше, за да ми донесе храна, и седеше с мен целия ден. Ядохме, говорихме си, накарах я да ми попее малко, тя пък ме помоли да я нарисувам и в крайна сметка направих една специална рисунка. Кити, с черна рокля, черни ангелски крила и поглед, вперен в небесата. В едната си ръка имаше меч, проблясващ заплашително. Беше идеална за песничката, която тя ми изпя. За ангел, отклонил се от съдбата си. Имаше невероятен глас.
    Работих по рисунката цяла вечер, но крилата и меча останаха недовършени. Утре, помислих си, утре ще я завърша и ще й я покажа.

    През нощта не сънувах нищо.

   
    Има ли изобщо още хора, които да четат тая сладникава глупост?
    Моля ви, покажете се❤