Amnesia. Оne angel's love

Като Шекспир

      Погледнах часовникът: 3:35. Кога мина това време? Грабвам тетрадката и я слагам  в чантата си. Не искам майка ми да я намери! Това би било пагубно. Къде са ми ключовете? По дяволите, закъснявам! Трябва да са някъде долу... Защо съм толкова запиляна?  Изхвърчам от нас и тръгвам по едната от улиците... След 5 минути вървене установявам, че вървя по грешната улица... Всъщност, къде живееше Ѝвън? Май беше на две пресечки от нас, или пък повече? Накъде трябваше да вървя? А сега къде съм?

"Ъъм, Ѝвън?"

"Какво има, Ая? Скоро ли идваш?"

"Мисля, че щях да дойда скоро, ако знаех накъде да вървя..."

"Как така, ако знаеше? Сега къде си? Защо не ме попита като не помниш? Александраа!"

"Мислех, че като тръгна, ще се сетя..."- засмях се леко. "Та, все пак ще ми кажеш ли накъде да вървя?"

"Кажи ми къде си, ще дойда да те взема!"- усещах, че беше раздразнен, но не на мен, а на себе си... 

"Там е проблемът, че не знам къде съм! Предполагам, не съм много далеч от нас... Има денонощен супермаркет и пекарна "The day", някакво заведение..."

"Не мърдай от там! Идвам след не повече от 5 минути!" изпуфтях "Не мърдай от там, Александра! Не говори с никого и само не отивай никъде!"

      Извъртях очи и се огледах наоколо. Квартала не изглеждаше особено добре. В сравнение с нашия изглеждаше по- сив, безличен и някак негостоприемен... Нямаше нито една градинка с цветя! Никъде! Как тези хора живеят без цветове наколо?

- Ха, Александра?- обърнах се в посока на гласа, който ме повика.- Не съм предполагал, че ще те видя тук!- не го харесвах! Мисля, че се казваше Хосе...- Кой вятър те доведе тук?

- Чакам да ме вземат!

- Направо не мога да повярвам, че гадженцето ти те е оставило сама, при това точно тук!

- Не ме е оставил сама!- може би реакцията ми беше прекалено бурна.

- Защо все още си с него, Александра? Или може би не си?

- А на теб какво точно ти влиза в работата дали сме, или не сме заедно?- Хосе почервеня...

- Нямаш право да ми говориш така!

      Вдигна ръка, за да ме удари. Аз се свих и очаквах удара. Преди често се случваше да ме удари "без да иска"... Но удар не последва. Вдигнах поглед и видях Ѝвън да държи ръката му, извъртяна така, че Хосе да не може да мърда. Завъртя го и сви юмрук. Посегна да го удря. Изправих се и отидох до него.