Amnesia. Оne angel's love

Слушам те

- Алекс...

      Не, не, не! Не бива да слушам гласът. Трябва да бягам! Колкото мога по- бързо! Колкото мога по- надалеч! 

- Алекс!- гласът ме преследваше, а аз не спирах да бягам. 

     Не съм сигурна, че изобщо гочувах. Беше нещо като грохот, като смъртно нашепване. 

- Александра, помогни ми! 

      Не го слушай! Не го слушай! Повтарях си и продължавах да бягам, но сякаш нещо ми пречеше. Нещо ми тежеше. Краката ми не се движеха така както трябваше. Трябва да бягам по- бързо! Хайде, Александра, бягай! 

      Изведнъж Ѝвън се оказа в краката ми. Отново целият беше в рани и кръв. Едва държеше очите си отворени, а устата му се бореше за глътка въздух. Опитах се да го вдигна, но не можеш. Нещо сякаш го дърпаше, изцеждаше живота му до последно.

- Помогни ми, Александра! Моля те! 

„Ая!" Гласът на Ѝвън ме изкара от този кошмар. Отворих очи и се огледах. В неговата стая съм. Той се взира в мен. Все още дишам тежко от бягането... от самия сън. 

„Сънувах кошмар..." казах сякаш на себе си, а не на него. Протегнах се и станах. 

„Къде отиваш?" 

„Да си взема вода. Вашите върнаха ли се?" 

„Не." 

      Кимнах, въпреки че знаех, че не ме вижда. Заслизах бавно по стъпалата. Чувствам се много по- добре. Може би наистина ми е трябвало просто малко почивка. Напълних една чаша с вода и отпих една глътчица. Облегнах се на плота и се загледах през прозореца. Нямаше никого навън. Улицата беше празна. Също както е и тук. Въпреки че Ѝвън се подобряваше, нещо сякаш ми тежеше. Чувствах се празна, изцедена, сама. 

      Всичко ще се оправи! Повтарям си го постоянно, за да може да стане истина, нали? Разтърсвам глава и се качвам нагоре. 

      Ѝвън не се подобрява, кого залъгвам! Дори не знам дали ще отвори очи! 

- Може би наистина си изтощена!- чух същият грохот като от съня си. Обърнах се разко да видя откъде идва гласът и чашата падна.- Щом гледаш, а не виждаш... 

"Ееей, спокойно!" прошепна вече меко Ѝвън. Това неговият глас ли е. "Не исках да те плаша..." 

- Моля?- все още мигах и не знаех какво се случва. Все още ли сънувам? Не се ли събудих? Или това е един от онези сънища в съня- сънуваш, че сънуваш. Усетих как нещо запари по крака ми и погледнах надолу. Счупената чаша ме беше порязала леко. Наведох се и трескаво започнах да събирам стъклата.- Как е възможно това?