Amnesia. Оne angel's love

Само гледах и не виждах

      Нещата случват ли се, ако ние не ги осъзнаваме? Или ние осъзнаваме само това, което ни се иска да се случи? Какво става, ако нещо се случи, но ние не искаме... до последно не му позволяваме да се осъществи? Изобщо ние можем ли да влияем по някакъв начин на случващото се, или то си е предначертано и ние вървим по вече утъпкана пътека? Къде е смисълът да живеем тогава, щом не можем да направим собствен избор? 

      Глупави въпроси задавам, нали? Е, ще ме извините, но когато нещо ме обсеби до такава висока степен, аз мисля само за това... 

- Нее!- чувах гласът на майка ми. Но беше някак далечно, сякаш е част от спомен или някакъв сън.- Не! Не! Не!- плачеше. Всъщност не- ревеше! Хах, спомените ми започват да проговарят. Това е моментът когато разбра за татко. 

      Така ли изглежда всичко преди краят- пълна тъмнина? Е, за да успокоя някои, които си задават въпросът- Не, когато умираш няма бяла светлина, както го описват по книгите и филмите! Няма и тунел. Няма човек, който да те напътства. Просто самият ти, тъмнината и ехото от спомените ти. Всъщност точно това ехо прави всичко така страшно. Всеки спомен сякаш се блъскаше навсякъде около мен, опитвайки се да излезе наяве по- напред от друг. Бавно започвам да се губя... Не мога да разгранича кога един спомен свършва и кога започва нов. Те са също като вълните- първата още не се е върнала и втората вече я залива,  нетърпелива да достигне и тя до брега...

- Върни ми детето, Стоук!- не спираше да крещи майка ми.

      Моля? Това не го помня... Бах чувала мама само веднъж да плаче и точно тогава не викаше татко да ѝ върне детето! Какво става? 

      Притихнах, опитвайки се да прогоня всички спомени, които се блъскаха в мен, и да чуя гласът на мама отново. Имам чувството, че стоя тук от часове... дни... и някак вичко ми се губеше. 

      Ѝвън се беше появил за момент, но изчезна бързо. Опитвам се да не мисля за това, защото състоянието му беше наистина критично. Сега... В тъмнината... Напълно сама съм. Той беше казал, че ще ме върне обратно, но не знам къде съм, а това че него го няма още повече ме стресира! 

      Защо той  не е с мен? Проплаквам, но знам, че няма смисъл. Тук няма никого освен мен. Вече се опитах да го потърся, но освен тъмнината няма нищо друго. 

- Моля те, Люк! Не може да няма никакъв начин! Направи го за мен! Ако се налага ще установим контакт, моля те!- майка ми плачеше. Чувах гласът ѝ все по- ясно и отчетливо.