Amnesia. Оne angel's love

Ая?

-АЯ?... Ая?... Ая?... ая?? - Гласът му проехтя като ехо. Беше изпълнен с почуда... Може би не е очаквал да ме види тук толкова скоро... А познавах ли го? Всъщност го помня! Той е болката..., мисля... Сигурна съм... Но кой е всъщност?- Хей, Ая! - Момчето извика отново. Защо ме нарича така? Толкова ми е познато...
Започнах да вървя по -бързо по коридора. Трябва да стигна до стаята по математика!
"Изрод! Вижте я, прилича на изрод!" - споменът ме удари като гръм от ясно небе... Седях си на чина и всичките ми съученици подхвърляха ругатни...
- Александра, чакай!- гласът му беше заглъхнал, умоляващ ме да спра. Обърнах се и видях момчето да бяга към мен. Мисля, че сме от един клас. Беше висок със зелени очи ( не- провикна се собственият ми глас в главата- всъщност бяха зелени, изпъстрени с кафяви участъци, а лявото беше наполовина кафяво, наполовина зелено, като онзи актьор, как му беше името, мисля че беше Доминик Шерууд,... Но си нямам и на идея откъде знам това), косата му беше кафява, не много късо подстригана, т.е. можех спокойно да заровя пръсти в нея. Разтърсих глава.
- Познаваме ли се? -Знам, че се познаваме, но не знам откъде и защо изпитвам омраза към него...
- Не ме помниш... -Знам, че трябва е въпрос, но звучеше повече като констатация към самия него.- Аз съм Ѝвън. Ъъм ти... Ти наистина ли не ме помниш? Или някой не ти ли е казал нещо за мен?
- Ти си партньорът ми по физика, нали?
- Ами да...- гласът му се снижи до шепот - Да, аз съм партньорът ти по физика.
- Виж, извинявай, след инцидента не помня почти нищо, ние приятели ли сме били ил...
- Да!- Прекъсна ме той -Всъщност много близки приятели! Ще влизаш ли в математиката?
- Да, естествено! Моля те кажи ми, че не съм пропуснала часове преди!
- О не! Ти беше прекалено примерна, за да направиш нещо такова.
- Oh superbe! Ah, je ne sais pas où se trouve la salle de mathématique.
- Помниш френския? - Това явно много го изненада.
- Ъъм да, всъщност това учуди много и лекарите. Та, ще ми кажеш ли къде е стаята по математика?
- Да, разбира се. Хайде.
Тръгнахме по коридора. Имаше някакво напрежение между нас, но не мога да разбера какво го създава.
- Ъъм, Ѝвън, нали? -Той кимна и в същото време ми отвори вратата към стаята.
- Оо, Ѝвън, с кого си дошъл? Доставя ти удоволствие да я побъркваш, нали?
- Млъкни, Хосе! - Ѝвън изръмжа към мургавото момче, седящо на третия чин. Дръпна ме и седнахме заедно на последния.
Господина по математика, доста висок, на около 50 години и със коремче като на бременна, влезе и прикова погледите към себе си. Никой вече не шушукаше за мен, но можех да прочета мислите им...
- Здравей, Алекс, радвам се, че се върна тук, при това толкова бързо. Как си?
- Благодаря, добре съм.
Часът мина бързо. Оказа се, че по някаква странна причина някак успявах да решавам непознати за мен задачи... Първият ден се нарежда някак си... Само ей това чувство на омраза в мен към този Ѝвън ...