Amnesia. Оne angel's love

То си е само твое...

      Звукът от звънящ телефон прозвуча някак далеч. Заспала ли съм?

- Да?- гласът на Ѝвън беше тих. Отворих очи и го погледнах- стоеше до прозореца си с гръб към мен.- Да, все още спи. Когато се събуди ще ѝ кажа да ти звънне. Ако искаш мога да ѝ предам нещо... Тя се чувства добре с мен! ... Знаеш, че няма! - исках да разбера с кого говори, но не можех да събера мислите си. Ѝвън затвори телефона и се обърна към мен.- Виждам, че си се събудила... Как си?

- Добре... С кого говори?

- С брат ти. Звъня два пъти.- седнах в леглото като кръстосах крака.- Притеснил се е понеже днес не сте говорили.- Загледах се и видях, че чантата ми е отворена. Той проследи погледа ми.- Ъъм, не исках да се събудиш и затова ти изкарах телефона от чантата.- повдигнах едната си вежда.- Е, и тетрадката, но най- вече заради телефона.-  засмяхме се и аз се изправих. Прибрах си телефона и тетрадката от бюрото му.- Защо ги прибираш?

- Мисля, че трябва да тръгвам... Не ми е удобно да остана още...

- Ааа не! Майка ми вече час приготвя вечеря. Лично тя настоява да останеш!- дойде до  мен и ме прегърна.- А и аз също не искам все още да си ходиш!

- Оставам само заради майка ти! - засмях се и той ме пусна.- Какво ще правим докато вечерята стане?

- Не знам... До преди да се събудиш щях да влизам да се къпя, но щом си будна това ще отпадне...

- О, не, няма проблем. Отиди да се изкъпеш, аз ще остана тук или ще сляза да помогна на майка ти.

- Сигурна ли си?- кимнах.- Е, добре тогава. Чувствай се свободна да правиш каквото си искаш тук.- отново кимнах. 

      Той отиде до гардероба си и изкара някаква блуза и дънки. Започна да се съблича. Обърнах се с гръб към него и започнах да разглеждам снимките на бюрото.

- Ъъм... исках да те питам нещо, ноо не знам как ще реагираш...

- Питай направо.

- Може да съм те питала... преди, но не помня, а това  наистина ме човърка от толкова много време... То и преди си ме е човъркало, ама и сега... Но пък то си е само твое и не мисля, че е правилно да те питам, но пък ако преди си ми казвал, сега не помня...,  но ми е толкова...

- Ая!- прекъсна бързото ми безсмислено говорене.- Дори и мислите ти са толкова разпилени като изриченията! Ако ще питаш, питай! Ако не...

- Добре, добре... Защо очите ти са такива?- Буквално изстрелях срещу него.

- Хах, знаех си... Амии... бил съм малък... Знаеш ли, ще ти кажа когато изляза от банята.

      Приближи се до мен и ме целуна по бузата. Докосването едва се усещаше, но имаше нещо специално... Знам, че не би трябвало да изпитвам някакви чувства към него, ноо... За тези два- три дни той ме кара да се влюбвам отново в него. След като чух смехът му и хлопването на вратата, разбрах, че съм затаила дъх. Въздъхнах бавно и шумно. Защо ми влияеше по този начин!?

      Поех си отново дълбоко въздух. Трябва да сляза при майка му. Предполагам, няма да е учтиво да стоя тук... Видях роклята си закачена до парното. Вече беше суха. Взех я и се преоблякох. Това никога не съм го разбирала... Защо в тази къща има и парно и климатици... Не могат ли да ползват само едното... Пооправих косата си колкото мога и излязох от стаята.

      Майка му беше застанала пред готварската печка. Навсякъде се носеше уханието на вечеря... на домашна вечеря... Мама не готви. Никога не е готвила. В Калифорния си имахме готвачка, но за тук все още не е наета такава, така че го караме или на полуготови храни, или поръчваме.

- Здравей, Алекс. Как си?- попита майка му докато режеше лукът.

- Добре, благодаря. Ти как си?

- Добре съм. Ѝвън защо не слезе с теб?

- Отиде да се къпе. Каза че мога да сляза.

- Да, разбира се, няма проблем. Е, как върви? - приближих се и седнах на единия стол срещу нея.

- Амии, предполагам добре. В училище съм изпуснала много материал, но се опитвам да го наваксам.

- Да, Ѝвън каза, че ти помага... със спомнянето и такива работи. - Помълчахме около минута. Не знаех какво да кажа. Не помня дали сме били близки с майка му или не... Може би трябваше да си остана в стаята му.- Знам, че понякога не изразява така открито чувствата си, но Ѝвън е добро дете.- кимнах.- Много те обича и наистина се страхува да не те изгуби!

- Аз... Знам, че е добър и наистина ми харесва това, че е честен. Знаеш ли, той  знаеше, че може да го намразя още повече, но въпреки всичко ми каза цялата истина. Той беше единственият, който ме подкрепи в този момент... Не мисля, че все още мога да му кажа "Обичам те", но знам, че изпитвам нещо! - Майка му кимна.- Извинявай, не знам какво говоря! Сигурно е ужасно да чуеш това, особено за сина си.

- О, не. Дори напротив! Оценявам това, че си честна и не го лъжеш.- усмихнах й се и отново помълчахме за малко.- Искаш ли да ми помогнеш със сладкиша? Ти го обичаше много!- кимнах и започнах да бъркам сместа.