Шон и Ели са най-добри приятели още от деца. Сега и двамата са на 18 и изживяват мечтите си. Всеки е поел по свой собствен път, за да бъдат щастливи.
Те нямат успех в любовта, но благодарение на взаимната си подкрепа връзката им като приятели е мно...
-Стаята е номер 432!-отговори медицинската сестра, когато я попитахме в коя стая е Шон.
-Благодаря Ви!-отвърнах аз и се качихме в асансьора.
Карън беше там като придружител на Шон, защото не можеше да го остави самичък, а баща им се върна у тях,за да вземе багажа. С него се срещнахме на идване към болницата. Почукахме тихичко на вратата и Карън отвори.
-Какво правите тук? Защо не ми казахте, че ще идвате? Влезте!-прошепна тя, защото Шон спеше.
-Решихме го внезапно! Искахме да го посетим, защото Алия се притесняваше много, а и аз исках да го видя-шепнех тихо, за да не го събудя. Беше толкова сладък като спи. Но горкият, и двете му ръце бяха вързани за системи и не можеше да мръдне. Стана ми жал. Алия се гушна в майка си, а аз седнах до леглото на Шон и го гледах как спи спокойно.
Сетих се отново за съня ми. Дали сега той сънуваше нещо? Дали някога въобще е сънувал нещо за нас двамата? Започвах да полудявам. Точно, когато реших да ставам, Шон ми хвана ръката.
-Остани! Моля те!-изпъшка той и аз седнах на стола си.
-Как си, скъпи? По-добре ли се чувстваш, след като се наспа?-попита нервно Карън.
-Да, много по-добре съм! Още ми се върти свят, но поне не ми се гади и не ми е лошо.
-Ще отида да ти донеса нещо за хапване! Някой иска ли нещо?-попита майка им. Аз поклатих глава, но Алия започна да се обяснява какво иска и майка й я прекъсна.-По-добре ела с мен и си избери.
Те излязоха и останахме само двамата. Той стисна лекичко ръката ми, за да привлече вниманието ми, защото се бях загледала в единия ъгъл на стаята.
-Какво ти има?-попита притеснено Шон, изправяйки се малко.
-Не,не,не,не! Лягай и си почивай! Нищо ми няма! Бях се загледала просто-казах, докато му оправях одеялото и чаршафа, за да му е удобно.
-Познавам те и знам, че не се заглеждаш просто ей така без причина. Нещо в училище ли се случи? Ами да! Как можах да те оставя точно на първия ти ден?-започна да се самообвинява Шон.
-Моля те спри! Нищо в училище не се е случило, освен,че решиха да ме изпитат по почти всеки един предмет, а аз не бях учила. Просто сънувах едно нещо-забавях темпото и снижавах гласа си.
-Какво сънува? Кошмар ли?
-Не! Не знам!
-Ще ми кажеш ли?
-Амиииии... сънувах, че ти и аз играем на "Сляпа баба"...
-Мразя тази играаа!
-Знам, но е част от съня ми! Ти беше със завързани очи, но започна да се приближаваш към пътя с колите, а изведнъж много се отдалечи от мен. Аз затичах към теб, за да те хвана и в последния момент,точно преди да се спънеш аз успях. Държах те много здраво и не можех да те пусна. Когато ти казах, че много си ме уплашил, ти отвърна доста мъдро: "Точно това е смисълът на живота, всичко се случва поради някаква причина. Всичко това значи, че ти винаги ще ми пазиш гърба и ще ме закриляш от опасностите!"...
-Това не звучи като мен. Аз бих съжалявал, че изобщо съм играл тази игра или най-малкото щях да ти благодаря, че си ме хванала навреме.
-Знам,нали! Прегърнах те и стояхме много дълго време така, докато... ами.. после като се отделихме от прегръдката и... ъммм.. ти... започна да... се приближаваш към мен исеопитадамецелунеш!-измънках последното нещо много бързо, но той успя да разбере какво му казвах.
-Как трябва да реагирам?-попита нерешително и изнервено той.
-Не знаааам! Странно е й за мен! Цял предиобед ме болеше главата и не можех да мисля добре, затова... забравяме за това и продължаваме напред?-обърнах го на въпрос. Надявах се да излезем от тази неловка ситуация и смених темата. -Кога дойдохте в болницата?
-Сутринта към 9 часа.
Беше си неловко, колкото и да се стараехме да не е-беше си. Най-накрая дойдоха Алия и Карън с шоколадови мъфини и малко сок. Когато той видя мъфините, моментално се оправи!
Update↓↓↓
Благодаря ви много!
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
