Книга 2: Мрак, огън и цветя

▪ Глава 4 ▪

Циан
Стоях в същата стая, в която бяхме и преди мъченията, заедно с останалите.
Само че този път не бяхме оковани за стената. Просто ни бяха набутали тук, заедно с тежеста на веригите.
Седях на пода, подпрял глава на стената, със затворени очи.
Не можех да го обясня, но някак се чувствах по-добре. Сякаш се възтановявах. Но можех и просто да си въобразявам, защото бях застанал в сравнително удобна поза.
Но едно нещо не спираше да ми се върти в главата.
Наказанието на Джеймс.
Ударите от камшиха върху гърба му, садистичната усмивка на Сам. Виждаше се, че влага много сила във всеки удар. А Оливър гледаше отсрани с лека усмивка, игрив поглед и си подхвърляше един нож.
Същият, с който Джеймс се опита да го убие. Дори не разбрах кога е успял да го вземе.
Но Джеймс... Тогава започнах да изпитвам искрено уважение към този мъж.
През цялото време, докато го бичуваха, той не издаде нито звук. Нито един вик, стон или вопъл. Лицето му беше безизразно, нямаше никаква емоция по него.
Само в очите му си личеше какво изпитва. Но имаше най-вече упоритост. Той бе решен да не доставя удоволствието на Оливър и Сам да го видят да страда.
По едно време ни отведоха, но наказанието продължаваше.
Сега бяхме в тази стая, мълчаливи и потиснати.
- Уил - Диего наруши напрегната тишина.
Всички впихме погледи в него.
Уил също го погледна и уморено отвърна:
- Да?
- Брат ти е невероятен човек - каза сериозно той.
Това значеше много. Тези думи, излезли от устата на човек като него, който отказваше да признае респект на когото и да е...
- Знам - прошепна Уил.
Отново се възцари тишина. Този път напрежението беше двойно по-голямо.
Вратата внезапно се отвори и на прага й стоеше непознат Войн. Той направи знак с ръка и двама мъже влязоха в стаята, повлекли едно тяло за ръцете. Когато се вгледах в лицето му разпознах, че е Джеймс!
Те проснаха тялото му на земята, а Война, който отвори вратата, подхвърли една аптечка и отново затвори.
Вече се бяхме насъбрали около него, а Каролайн - взела аптеката.
- Не мърдай - нареди му тя.
Джеймс мъчително трудно се надигна на ръцете си и направи точно обратното. Рязко хвана рамото й и се надигна до нивото на главата й. Прошепна нещо и отново припадна, строполявайки се върху нея.

Каролайн намаза и бинтова гърба на Джеймс.
През цялото време си хапеше нервно долната устна, но и беше изцяло съсредоточена в работата си.
Никой не смееше да я попита какво й е казал Джеймс, а и тя не казваше нищо.
Бяхме го положили на земята по корем, близо до стената. Всички бяхме около него и чакахме да се събуди.
Никой не обелваше и дума. Напражението витаеше във въздуха и ни притискаше. Бяхме притеснени за състоянието му, особено Уил.
Видях как пръстите на ръката му потрепват, последвани от главата му, която бавно се надига.
- Джеймс! - реагира веднага брат му.
Джеймс се опита да се изправи, но беше прекалено слаб. Уил подхвана рамото му и му помогна да седне.
Той огледа всички ни, но ясно си личеше, че му трябва почивка.
Задържа погледа си на Каролайн. Тя поклати глава и той въздъхна тихо.
- Какво става тук? - попита Лена, на която й беше писнало от тези недоизказвания.
- Става дума за вещерската магия на веригите - продума Каролайн. - Джеймс знае нещо за това.
Споменатият само кимна и облегна глава на стената, без да я докосва с ранения си гръб.
- Тя е жива легенда сред Войните - каза той. - Но е много трудна за правене. Не знам как Оливър се е докопал до вещици, дракони или ангелски пера. А как ли я е активирал... - лицето му се сгърчи - Не знам до какви методи е прибягнал, за да принуди вещица или магьосник да използва собствената си срещу самия себе си.
- Това е ужасно - промълви Шейн, загледан в пода.
- Винаги съм ги намирал за твърде варварски - въздъхна Джеймс. - Но по друга причина.
Тук той замълча и над нас надвисна зловеща тишина, която не предвещаваше нищо добро.
- Каква е тя? - каза Уил, а в гласа му се отразяваше цялото напрежение във въздуха.
Червенокосия въздъхна малко по-тежко от преди.
- Оковите могат да лекуват всеки ранен магьосник. С тях е невъзможно да умреш от нанесена рана. Но е погубна за всеки друг.
- Какво искаш да кажеш? - попита Ядар.
- Всеки човек, който е подложен на излъчването й дълго време, умира.
Това втрещи всички ни.
Беше... беше... ! Дори нямах думи.
- Почти не се усеща, но магията им бавно те убива. Постепенно съсипва всяка една функция на тялото ти, като последни са мозъка и сърцето - обясни отпаднало бившия водач на Войните.
- Искаш да кажеш, че... - задавено рече Лин. - ...че аз умирам?
Изненадах се, когато тя се обади така ненадейно. Съвсем бях забравил за Лин. Тя беше Пазител и... човек.
- Лин... - започна разтревожено Чейз, но момичето не откъсваше поглед от Джеймс.
Той й се усмихна леко.
- И двамата умираме. Тази стая вече ни е подхванала. Направо пращи от вещерска магия.
Лин продължаваше да го зяпа. По лицето й преминаха куп емоция, толкова бързо, че не можах да ги разпозная.
Чейз я прегърна през рамене и тя се отпусна в прегръдката му. Стисна очи и сви колене да гърдите си. Прегърна ги и зарови лице в тях. Беше готова да се предаде окончателно.
- Я се стегни! - изплющя гласът на Джеймс, неочаквано мощен.
Погледнах го. Тялото му беше в ужасно състояние, но очите му горяха. Бойния му дух беше несломим.
Той не се беше предал. И трудно щеше да го направи.
Изпитах радост, че той беше на наша страна. Не исках да съм враг с човек, който дори толкова жестоко ранен беше готов да се бори толкова яростно.
Лин го погледна изненадано, с влажни очи.
- Да не си мъртва? Не, нали! Не всяка надежда е изгубена!
Всички го гледаха леко възхитено.
- План ли имаш? - попита Каролайн.
- Нещо такова - кимна той.
Тогава врата рязко се отвори и двама Войни влязоха в стаята.
- Говорете с Лизандра-Елизабет Хънуел.
Войните вече бяха тръгнали към нас и приближаваха.
- Търсете я като Лиз-Бет.
Вече бяха близо.
- Намерете я! - изшептя Джеймс за последно.
Войните го хванаха за двете ръце и грубо го изправиха на крака.
След секунди Джеймс вече беше извън стаята, а вратата се затваряше шумно след него.

(1029 думи)