Книга 2: Мрак, огън и цветя

▪ Глава 12 ▪

Адам
В продължение на час се въртях на верандата, притеснен и изнервен.
През това време изчистих кръвта си от дървените дъски, оцапах ги с прахоляк от обувките си и отново изчистих.
Често поглеждах хората вътре, надявайки се, че мога да направя нещо.
Но вътре цареше гробна тишина. Само вятъра, влизащ през отворения прозорец, подухваше капаните за сънища над всяко легло, карайки ги да дрънчат.
Накрая просто се примирих с мисълта, че за тях съм безполезен. Моя мрак не можеше да помогне тук. Само да вреди.
Тръгнах към къщата си, за да видя единствения човек, способен да ме накара да се почувствам по-добре.
Прекосих главния площад, поздравих няколко човека и отворих вхоната врата.
Не чух никакви звуци от вътрешността на къщата, което означаваше, всички от семейството ми бяха някъде навън. Е, почти всички.
Изкачих стълбите, отрупани с цветя, и тръгнах към розовата врата.
Тихо почуках и натиснах дръжката. Съвсем леко я открехнах, колкото да си подам главата.
Елен ми се усмихна.
- Влизай Адам. Няма проблем.
Влязох в стаята й и внимателно затворих вратата след себе си.
- Не те събудих, нали?
- Спокойно, тих си като мишка - изкикоти се тя.
Усмихнах се, като чух смеха й.
Приближих се до леглото й и приседнах на близкото столче.
Подтиснах порива си да я питам дали е добре, защото знаех, че не обича да го правя.
Неочаквано, усмивката й се стопи.
- Какво се е случило с лицето ти?
През ума ми мина мисълта да я излъжа, но знаех, че тя ще разбере ако го направя.
- Хари се върна.
Тъжна усмивка изви устните й.
- Знаех си, че не може да издържи дълго без нас.
Стомахът ми се сви, като чух тези думи от устата й.
- Минаха близо 3 години, Елен. И дори не се върна за да ни види, а заради някакъв мръсен повелител на светлината - злобата в гласа ми ясно си пролича и Елен също я усети.
Вместо да ме порицае обаче, тя се пресегна и нежно стисна ръката ми.
- Моля те, без омраза. Той се чувства по-виновен от всички нас, взети накуп.
- Той е виновен - не се сдържах аз.
Тя въздъхна.
- Така е, Адам. Но не го направи нарочно. Представи си колко зле се чувства той.
Не отвърнах нищо, защото се страхувах какво ще излезе от устата ми.
- А и са минали 2 години, 7 месеца и 18 дни.
Погледнах я изненадано.
- Нима ги броиш?
Елен ми се усмихна криво.
- Няма много неща, които мога правя тук.
Болка ме прониза щом чух тези думи.
Разочарованието пламна с нова сила в гърдите ми. Разочарование към мен, Хари и донякъде към родителите ни.
Погледнах Елен.
Беше полу-легнала, полу-седнала на леглото, завита с няколко одеала, въпреки че навън още не беше студено. Слабите й рамене бяха наметнати с вълнена жилетка, а по също толкова слабите й ръце, които в момента държаха книга, имаше бели ръкавици, които пречеха да се види каквато и да е гола кожа.
Останах вторачен в проклетите ръкавици.
- Адам.
Вдигнах поглед към лицето й.
Сестра ми ме гледаше сериозно и твърдо, както правеше, когато иска да накара някого да осъзнае нещо. Вече знаех какво ще каже.
- Аз вече му простих - заяви тихо и категорично. - Време и ти да го направиш.

Настасия
След като Хари мина през червената врата, всичко се разтресе.
Останалите врати започнаха лудо да се отварят и затварят, като всеки път се тряскаха.
Бях изгонена от съзнанието на брат си, право в своето.
С мъка отворих очи и докоснах пулсиращата си глава. Точно онази точка между очите ме болеше страшно.
Не очаквах да е толкова силно. Все едно бяха удряли главата ми с чук.
Не трябваше да е така. Защо се чувствах толкова отвратително?
От гърлото ми се откъсна стон, който ме накара да се сгърча в кожата си. Звучах като умиращ човек.
Хвърлих бегъл поглед на стаята наоколо.
Там бяха само Лара, която току-що ме погледна, и още една по-възрастна жена, която не познавах.
Лечителката се надвеси над мен.
- Настасия! Как се чувстваш?
- Боли ме... главата... - промълвих.
Лара ме погледна съчуствено.
- Спокойно, нормално е. Един от страничните ефекти на отварата е главоболието, а плюс умствената съпротивата на момчето... Нямаше да се учудя ако спеше двойно повече от това.
Намръщих се, чувайки това.
- Какво имаш предвид? Колко време съм спала?
Тя погледна някакво странно устройство на стената, напомнящо часовник и отново се обърна към мен.
- Близо пет часа и половина. Почти шест.
Премигнах срещу нея.
- Но аз... но... всичко свърши едва за няколко минути!
- Времето прекарано в чужд ум тече различно - обясни тя. - Подобно на сън. Имаш чувството, че са минали пет минути, а се оказва цяла нощ.
Отново огледах помещението, но с по-ясен поглед. Хари и Себ лежаха вдясно от мен, а лицата и на двамата изразяваха болка. Евридика и Ариана не се виждаха никъде, нито пък Адам.
- Къде са...?
Още преди да довърша въпроса си, двете момичета влязоха през вратата.
Щом видяха, че съм будна веднага се приближиха.
- Хей, как си? - попита Ева.
Чувствах как болката в слепоочието ми се усилва с всяка секунда.
Не можах да кажа нищо повече. Просто притворих очи, в опит да намаля туптенето в челото си.
Чух как Лара им обяснява какво ми се случва, както на мен преди малко.
Бавно обърнах глава на дясно. Видях сгърченето лице на Себ.
- Какво ще стане с тях? - изграчих. Беше изненадващо, че успях дори да кажа цяло изречение.
- Не знам - мрачно призна Лара. - Вече няма какво да направим. Можем само да чакаме.
Продължавах да се взирам в лицето на брат си.
Молех се Хари да успее да го спаси. Не можех да изгубя Себ отново, когато най-накрая бяхме заедно.
Съдбата не можеше да е толкова жестока. Просто не можеше.
Моля те.
Това бе последната ми мисъл, преди болката да ме надвие.
Всичко потъна в мрак.

(954 думи)