Книга 2: Мрак, огън и цветя

▪ Глава 6 ▪

Тичах през поляната. Тичах, разперила ръце във въображаем полет. Измислената дестинация от мен беше да се върна отново в къщи след като съм обиколила цялото поле. Когато се наситя на свободата си. Когато се наситя на обичаните си усещания.
А аз обичах пръстта под босите си стъпала. Обичах малките песъчинки, залепващи по тях. Камъчетата, жулещи краката ми. Тревата, която умекотяваше всичко това. Вятъра, блъскащт се в лицето ми. Капките, плъзгащи се по кожата ми.
Обичах това. Бях влюбена до полуда.
- Изолт! - чух някъде от далеч как татко ме вика.
Спрях насред поляната и погледнах към него.
Ликът му беше далечна сянка, която ми махаше да се връщам.
Изкикотих се весело и се затичах към него.
Знаех, че бях надвишила времето си за игра и сигурно ще ми се карат. Но аз обичах родителите си. Те мен също. И никога не успяваха да ми се скарат сериозно.
Тате беше разперил ръце и аз се хвърлих в прегръдката му, тичайки.
Той ме завъртя, а аз се смеех с пълно гърло.
- Хей, принцесо! - каза ми весело. - Къде ходиш ти? Трябваше отдавна да си се прибрала!
Изкикотих се още веднъж, не можейки да се сдържа.
Той ме пусна на земята, а аз го погледнах невинно.
- Играеше ми се още - казах жално.
Татко се засмя и поклати глава.
- Тези номера вече не минават - тръгна към къщата ни, от където се носеше изкусителна миризма на готвено. - Да се прибираме.
Татко, който вървеше към врата загуби очертанията си, заедно с къщурката ни.
Всичко се разми.
Силен страх скова тялото ми. Не бях способна да се движа. Да помръдвам. Да дишам.
Опитах се да изкрещя. И това не можех.
Сякаш ме нямаше. Не можех да обявя присъствието си.
Аз не съществувах.
Аз бях празнина.
Аз бях нищо.

Ева
Хари ни телепортира на една черна пътека. Едва се забелязваше от обраслата растителност, но постепенно се изчистваше.
Вървяхме известно време, припичайки се на следобедното слънце.
След като Хари изказа теорията си решихме да обсъдим и други места, където може да са останалите.
Бяхме избрали да проверим няколко бази на Пазителите, да претърсим мястото където ни нападнаха Войните и селото на Хари.
В момента той ни водеше към него. Имаше непроницаемо изражение, соуто говореше, че не иска да се връща там.
Само че не разбирах защо.
Та това бе родното му място, неговия дом! Аз бих дала всичко, за да видя мама отново. Да я прегърна.
Бързо прогоних мислите за нея, защото имаше опасност да се разрева тук и сега, а не исках да правя излишни драми.
Погледнах Настасия. Носеше бялата, отдавна непрана, забрадка, която скриваше лицето й. Вървеше леко сковано, навела глава.
Съжалих горкото момиче. Бе намерила брат си, само за да го загуби отново. Едва бе приела, че е от Кръга и всичко се обърна с главата надолу. Бе хвърлена в дълбокото още преди да се осъзнае.
Беше силна, признавам й го. На нейно място аз отдавна щях да съм рухнала.
Хвърлих поглед на Ариана.
Лицето й беше сурово. В очите й имаше някаква емоция, родена от отчаяние, страх и храброст, зй соята просто нямаше име.
Погледнах оковите й. Цялата настръхнах при вида им.
Бяха едновременно жестоки и красиви.
Красиви заради своите цветове, наситени и бледи, преплитащи се един в друг в съвършена хармония.
Жестоки защото отнемаха на магьосника една неделима част от него. Магията му. Връзката, която имаше с останалия свят беше прекъсната. И колкото и да исках гласовете да се махнат, никога не бих пожелала да е по този начин.
Доближихме някаква двойна порта. Беше малка, но изключително красива. Заврантулките бяха като нарисувани, специална изработка. Ограждаше я здрава тухлена стена, а грубостта й бе в рязък контраст с нежността на вратата.
От двете й страни имаше двама мъже. Явно бяха нещо като стражи, защото и двамата държаха по едно копие.
Ние ги доближихме, а те впиха изпълнени с подозрение погледи в нас.
- Здравейте - каза любезно Хари. - Търся лечителката Лара. Бихте ли я повикали?
Стражът, с които говореше, присви очи срещу него.
- Кой я търси? - попита студено.
Той се сконфузи от въпроса.
- Хари Хууд.
Лицето на стража омекна. Даже се усмихна.
- Боже мой Хари! Не можах да те позная!
Приятелят ни се усмихна пресилено.
- Мина много време, Джо.
Мъжът кимна все така усмихнат.
- Може ли да повикаш Лара? Трябва да говоря с нея.
- Разбира се. Връщам се веднага.
И влезе през портата.
Сега, като бях по-близо забелязах, че е направена от мед.
Колко странно.
След няколко минути излезе една жена, с много изненадан вид.
Когато видя Хари се закова на място. Изпиваше го с очи, сякаш не можеше да повярва, че той е тук.
Бавно го доближи и застана точно пред него. Стрелна ръка и го удари с всичка сила по бузата.
Главата му се отплесна и той стисна очи.
- По дяволите, Харисън - каза тя ядно, но и някак... тъжно. - След толкова години игнориране, реши да се вържеш на думите на Адам. И то точно за това да си тръгнеш.

(813 думи)