Книга 2: Мрак, огън и цветя

▪ Глава 13 ▪

Хари
Рязко отворих очи, оглеждайки се наоколо. Премигнах няколко пъти, за да махна черните петна от погледа си. Видях Себ на съседното легло, а после и Ния.
След това, установих, че е нощ. През прозореца се процеждаше слаба, лунна светлина и бегло осветяваше помещението.
Второто бе, че нямаше никой друг в наоколо, освен спящите ми приятели.
Бавно се надигнах до седнало положение, с глухо туптене в челото. Още по-бавно изправих цялото си тяло на крака и стъпих на пода. Веднага залитнах, но успях да се задържа прав. Чувствах се ужасно тежък и пребит. Все едно бяха напълнили тялото ми с олово, а после ме бяха ползвали за боксова круша.
Сега като се замислих, не знаех защо точно станах, но...
По дяволите.
Спомените на Себ още бяха пред очите ми. Всички онези измъчени хора, мръсните килии, онзи мъж...
Усетих как се удрям в нещо твърдо и миг по-късно чух трясък.
- Ъх - измърморих и разтрих болящото ме бедро.
Внезапно силна светлина изпълни помещението, заслепявайки ме за няколко секунди.
Когато зрението ми се възвърна, видях как Лара идва към мен от другия край на стаята.
- Хари! - каза притеснено и веднага ме подхвана, за да не се строполя на пода.
Видях, че това което бях бутнал, всъщност е един шкаф с лекарства, а събореното бе една дървена купа.
- Хари - повика ме Лара, като ме влачеше обратно към леглото. - Защо плачеш?
Опипах лицето си и усетих, че наистина е мокро. Нима наистина съм плакал? Не съм го правил от както...
- Съжалявам - измърморих. - Толкова много съжалявам - усетих как гласът ми се задавя.
Чувствах тежката вина на Себ, която сега бе полегнала и на моите плещи. А смесена с моята, различна, но също толкова жестока, се получаваше нещо непоносимо. Нещо голямо, страшно, обсебващо и невероятно тъжно.
Болката в главата, която бях избрал да игнорирам по-рано, се завърна с нова сила и ме разцепи на две.
Още преди да успея дори да се олюлея, бях припаднал.

Изолт
Когато лека полека започнах да идвам в съзнание, усетих как външен прилив на енергия се влива в мен. Беше нещо топло и приятно, хубаво чувство на радост. Навяваше много стари спомени, за едно друго място, за един друг живот. В едно слънчево, изпълнено със смях, време, където нямаше място за тревоги и най-тъмното нещо, което можеш да видиш, бе нощното небе.
Същата тази светлина ми даваше сила в момента, сгравяйки сенките около мен, превръщайки ги в слънчеви лъчи.
- ... Изолт! Изолт!
Гласът ме изтръгна от блаженото чувство, карайки ме да отворя очи.
В първия момент не разбрах къде се намирам.
Виждах само облаци, които биваха закривани от високите клони на дървета. Слънцето проблясваше някъде измежду листата.
След това различих лицето на Оливия, надвесено над моето, повтаряща името ми.
Спомних си какво стана. Сенките, спомените, пътуването...
Базата на Пазителите.
Трябваше да стигнем до там.
Тръгнах да се надигам, готова да поемем на път.
- Трябва да...
Но не можех да помръдна. Тялото ми беше слабо и изтощено. Изцедих цялата си енергия за прехода през сенките. И въпреки онази топла сила, едва си държах очите отворени.
- Тя е будна! - каза момиченцето, облекчено.
- Ох, слава богу - долетя и гласът на Зед от другата ми страна. - Изолт!
Фокусирах погледа си в него.
- Вече сме в базата - усмихна ми се уморено. - И сме добре. Всички сме добре. След малко ще се оправиш, обещавам.
Той продължи да върши работата си и след няколко минути наистина се почувствах малко по-добре. Не идеално, но достатъчно, че да мога да се изправя.
- Как стигнахме до тук? - попитах аз.
- Когато ти припадна, вече бяхме много близо до базата. Пазителите веднага ни видяха и се притекоха на помощ.
- А защо... не се сме вътре?
Зед малко се смути.
- Ами... за да ти помогна поне малко, имах нужда от слънчева светлина. А понеже вече е следобед, магията ми е по-слаба.
- Ясно - казах аз.
Вече бяхме при Пазителите. Значи можехме да оцелеем. И да потърсим останалите. И вероятно да ги спасим. Където и да се намираха те.
- Хайде - подкани Зед и тромаво се изпарви на крака. - Трябва да отидем при Началника. Казаха ни, че иска да говори с нас, когато се събудиш.
Той ми подаде ръка.
Поколебах се, преди да я приема, но все пак прецених, че съм прекалено слаба да стана сама. Аз също се надигнах, не по-малко грациозно от него. За разлика от нас, Олив пъргаво скочи на крака.
Брата и сестрата ме поведоха през малката градинка, където се намирахме. Тръгнахме покрай сивата сграда, с дебели врати и високи прозорци, някои от които отворени.
Минавайки под един отворен прозорец, чухме рязкото отваряне на врата, а после и затварянето й.
- Ти ме излъга! - извика гневно някой.
Спряхме се насред крачка.
Не биваше да подслушваме чужди разговори, но...
Любопитството вече гореше в мен.
- Не съм - възрази някой друг. - Ти просто не попита...
- Ти ме излъга!!! - изкрещя първият още по-силно от преди. - Вие всички ме излъгъхте!
Малко се надигнах на пръсти, само колкото да надникна и да видя участниците в този разговор.
Този, който крещеше, беше момче. Може би на 14 или 15. Косата му бе светло кестенява, нашарена с боклучета. Сякаш до сега се беше търкалял в тревата. Очите му си сменяха цвета при всяко движение, така че беше невъзможно да се определи точния им цвят.
Другият човек беше с гръб към прозореца и не можех да го видя добре. Мисля, че беше жена, но не можех за съм сигурна, нито бях способна да определя по гласа. Носеше сив, прилепнал костюм, а по гърба й се спускаше червена, неконтролируема грива.
- Трябва да се успокоиш. Не исках да става така!
- Но стана - все така гневно продължи той. - Когото ме помоли да шпионирам за теб, бях готов с радост да дам живота си, само и само да ти угодя! Но ти забрави обещанието си! Просто искаше още и още информация! И молбите ти вече се превърнаха в заповеди!
- Всичко опира до това, нали!? - хапливо отвърна жената. - Не е до тайните и премълчаванията. Ти просто имаш проблем с мен! Тогава давай, Рори. Кажи какво толкова ти тежи на...
- Аз съм ти длъжник, не роб! - изрева момчето, след което настъпи тежко мълчание. Не смеех да дишам, от страх, да не чуят дъха ми в тази гробна тишина.
- Няма да шпионирам повече за теб - проговири тихо момчето, почти прошепна.
Жената все още не обелваше и дума.
- Добре тогава - също толкова тихо отвърна тя. - Ще ми кажеш ли какво...
- Боже мой, Мариана - гневно възкликна момчето, този път високо както преди. - Ето за това ти говоря! Само това ти е в главата!
- Как е той? - все така тихо попита жената, без да обръща внимание на думите му.
Другият изсумтя гневно и извика.
- Той е болен! Зле е! Всички там са зле! Зле са, изглеждат и най-вероятно се чувстват като смазани! Това ли искаше да чуеш! Зле са! Те са многа по-зле, от колкото можеш да си представиш!
Настъпиха няколко секунди затишие, преди момчето отново за проговори. Този път по-ниско, но все така гневно.
- И там няма нито следа от Войните. Абсолютно нищо.
Чуха се няколко стъпки, вероятно момчето отиващо към врата. Те спряха рязко и той добави.
- Само посмей да нападнеш това място и се кълна, че ще стоваря цялата сила, с която разполагам върху теб и Пазителите ти - тихо процеди той, все така гневно.
След това рязко натисна скърцащата дръжка и излезе от стаята.

(1213 думи)