Книга 2: Мрак, огън и цветя

▪ Глава 14 ▪

Неутрална Гл. Т.

Куба
- Не си й казал, нали?
- Естествено, че не съм! - сопна се момчето. - Та аз едва не я убих!
Събеседникът му промърмори нещо, което звучеше като "Боже, дари ме с търпение" и каза:
- Не преувеличавай. Тя ще ти прости. Просто включи онова нещо с чара и ще й потекът лигите.
Другото момче го зяпна.
- Какво да включа?
- Нали знаеш - завъртя очи другия. - Онова нещо, което кара момичетата да ти се кланят. Ставаш от онези чаровници, които...
Приятелят му продължи да бъбри, но Роджър вече не го слушаше.
Зачуди се за кое нещо говори Джак.
Роджър беше нисък. Твърде нисък. Едва 1,68, което си беше проблем, като се има предвид, че беше почти на 17. Косата му имаше ужасен цвят, който не можеш да го разбереш рус ли е, кестеняв ли е. Врата му и горната част на лицето му бяха посипани с лунички. Един от предните му зъби беше леко нащърбен, което малко или много разваляше усмивката му. Дори не знаеше как е успял да си хване толкова хубаво момиче като Роуз.
Изведнъж цялата зала затихна. Свещеникът влезе и започна да чете някакъв текст от Библията.
Докато седеше на последната скамейка, навел глава и сключил ръце за молитва, Роджър се чудеше защо все още се оставя Джак да го убеждава да ходи с него на църква.
Та той изобщо не беше набожен! Още повече, че родителите му не вярваха в никакви религии, докато семейството на Джак беше дълбоко религиозно. То редовно ходеше на църква и даваше щедри дарения.
Самият Джак твърдеше, че не споделя интереса на семейството си, но момчето попиваше начена им на говорене като гъба.
- Не може ли да си вървим? - пошушна Роджър, вече сериозно отегчен.
- Трябва да съм тук - по същия начин отвърна той.
Роджър му хвърли един поглед.
- Защо просто не им кажеш?
Джак нервно го погледна.
- Знаеш защо. Ако го направя, не дай Боже, ще ме изгонят от къщи.
Роджър тихо въздъхна и продължи да слуша мърморещия свещеник, с лошо чувство, зараждащо се в гърдите му.

Сахара, Египет
Хората се влачеха един след друг, уморени и гладни.
Черните им кожи бяха лъскави от пот, а много от тях бяха и изгорели от слънцето.
Един висок младеж наблюдаваше как редицата се движи. Слушаше тракането на оковите, плющенето на камшиците, виковете от болка.
Отмести поглед и се постара да игнорира всичко това. Трябваше да си свърши работата добре или и той щеше да се озове при тях.
Повдигна последния, тежък съндък и го пренесе при останалите, които беше преместил по-рано днес.
Той беше един от малкото роби тук, които можеха да вършат подобна работа. Имаше мускулна маса, беше вършил пъдобни неща и преди, така че знаше какво прави.
Обърса потното си чело и вдиша горещия въздух.
Още се чудше как се беше озовал в такава ситуация, докато вървеше към един от надзорниците.
Низам просто не трябваше да е тук. Той не трябвяше да е роб. Не трябваше да има роби изобщо.
- Готов съм - обяви той.
Дребният мъж с камшик го изгледа с повдигнати вежди.
- К'во? - отвърна той беззъбо.
Низам едва се сдържа да не му изръмжи насреща.
Та този дори не знаеше арабски, а смееше да бичува египтяните.
Той премина на английски и повтори това, което бе казал.
Беззъбия още повече се изнена.
- 'чакай тука - каза му и тръгна на някъде.
Низам отново обърса пот от лицето си. Загледа със завист как беззъбия мъж имаше мръсно бели дрехи и забрадка, които го пазеха от слънцето. А робите, които вършеха тежката работа, бяха почти голи.
Разбира се, защо да харчат пари, че да ги облекът?
За да се разсее, той започна подритва пясъка. Искаше да направи една точно определна форма, но бързо се отказа. Реши, че не трябва да си хаби силите за такива глупости.
И тогава, точно пред очите му, пясъка започна да се движи от самосебе си. Стотиците дребни песъчинки се разместиха, за да образуват формичката, за коята си бе мислил Низам.
Той стреснато отскочи назад.
Беше сигурен, че е получил слънчев удар или че просто е много уморен, но...
- Ти там! Ид'ай!
Низам вдигна поглед към беззъбия мъж, който го викаше и бързо тръгна към него.
И игнорира тракането, плющенето, виковете и гласа в главата си, който му казваше, че нещо не е наред.
Не тук. Някъде далеч, далеч от тук, нещо не беше наред. Нещо сериозна се беше объркало, но Низам не знаеше какво.
А и нямаше как да разбере.

Рио де Жанейро
Музиката се чуваше навсякъде. Наелектризираше въздуха и го караше да пращи от напрежение.
Всички същества там се чувстваха на сигурно. Позволяваха си да бъдат себе си, без никой да ги упреква.
Те танцуваха заедно. И чувстваха заедно. Те бяха едно.
Феония усещаше ритъма с костите си. Пулса й се ускоряваше с всяка секунда, през която танцуваше.
Тя можеше да бъде огромна. Тя можеше да бъде малка. Тя можеше да бъде каквато си поиска.
Тя беше тук и сега, беше жива. Дишаща. Губеше си времето, но го губеше, защото бе пожелала така.
Ах!
Беше толкова шумно. И тихо. И тясно. И широко. И пълно. И празно. И цветно. И безцветно. И голямо. И малко. И прекрасно. И ужасно. И всички тези противоречия се събираха в едно, за да оформят нещо. Една Вселена, отворена за всеки който пожелае да дойде и да просъщеществува в нея.
Тя беше тук и сега, беше жива.
Помнеща и запомняща. Забравяща и забравена.
Тя беше там и тогава, беше жива.
Тя чувстваше как лоши неща се случват. И добри...
Не.
Тези неща на бяха добри. Те не бяха част от нейната противоречаща си Вселена.
Те бяха някъде навън, надалеч и лоши. Много лоши.
Феония спря да танцува.

Оксфорд
Дългатй й, кестенява коса, се сплиташе на хубава плитка от фризьорката.
- Готова си! - обяви тя, доволна от творението си.
Момичето стана от въртящия се стол и махня покривалото, което я пазеше по време на подстришката.
- Благодаря ти! - усмихна се лъчезарно тя.
Жената й върна усмивката.
- За нищо, Бри! Знаеш, че винаги се радвам да правя твоята коса. Толкова е лесна за оформяне!
Бриана се засмя леко, като покри с ръка съвършените си, ягодови устни.
Двете си размениха още няколко думи и момичето с чисто нова прическа излезе от фризьорския салон.
Тръгна горда и изправена по улицата, привличайки много погледи.
И докато лицето й сияеше от щастие и увереност, вътрешностите й се свиваха на топка.
Идваеше й да повърне. Гадеше й се повече от колкото обикновено.
Сякаш не стигаше жестиокият й пастрок, оставеше и да повърне насред улицата. Тогава трябваше да иде на лекар, щяха да се харчат пари, които те нямаха, щеше да има бой...
Не, не. Никакво повръщане. Никакво оплакване. Никакъв бой.
Бриана продължи да крачи, със съвършена походка, съвършени устни и съвършена, фалшива усмивка.
Да, усмивката скриваше всичко. Било то синини, белези или болка.

(На снимката са Роджър, Низам, Феония и Бриана в последователен ред.)

(1131 думи)