Книга 2: Мрак, огън и цветя

Глава 17

Изолт
Тримата вървяхме мълчаливо към входа, не обелили и дума за разговора, който подслушахме.
Превъртях информацията през главата си. Очевидно онова странно момче се казваше Рори, а жената - Мариана. Може би тя беше някаква водеща фигура, ако се съдеше по това, че момчето шпионираше за нея. Но за кого питаше тя? Кой беше болният, за когото момчето говорише?
- Изолт - тихо ме повика гласът на Оливия, който ме изтръгна от размисъла ми.
Погледнъх към бялото й, детско личице, с най-големите диамантени очи, който бях виждала.
- Какво има?
Тя хвърли поглед на Зед и между тях протече нещо, някаква връзка между брат и сестра, толкова близки и обожаващи се едни други, че чак беше болезноно да ги гледам. Те сякош си казаха каквото искаха само с поглед - нещо, което аз едва ли щях да постигна с друг човек.
Потиснах завистта лумнала в гърдите ми, защото тя беше твърде жестока, за да е отправена към някой като тях двамата. Брат и сестра, които са преживели кой знае какво и намиращи утеха само един в друг, когато около тях нямаше нищо друго освен мрак и сенки.
- Нищо - каза несигурно Олив. - Просто... - тя нервно започна да върти кичур коса около пръстите си.
- Какво?
- Тук сигурно ли е? - изтърси тя.
Премигнах срещу нея от изненада. Дали беше сигурно при Пазителите? При хората, които бяха посветили животите си за да ни бранят?
- Че защо да не е? - казах. - Тези хора са създали цяла организация за да ни пазят. А дори и да не е напълно безопасно (а аз се съмнявам в това), нали аз и Зед сме тук. И двамата ще можем да те защитим. А и... - клекнах пред нея и добавих тихо. - Ти също си достатъчно силна за да се пазиш и сама.
Очите й се взряха тъжно в мойте.
- Но само през нощта - прошепна.
Аз сведох поглед защото нямаше какво да отвърна на това. Това беше истината. Неоспорим факт. Олив имаше магическите си сили само през нощта, при луна. Тя беше твърде умна за да се хване на въдицата ми. Тя си беше научила урока. Не знам от къде, не знам как, но го беше научила.
Вдигнах поглед към Зед. Някак се стреснах, когато очите му ме пронизаха. Това бяха очите на сестра му, очи като диаманти, отразяващи светлината като сребро.
До сега винаги бях обръщала повече внимание на Олив, винаги се тревожех повече за нея, за малкото момиче. В този миг осъзнах, че тя няма нужда да бъде закриляна от мен. Защото имаше Зед. Зед, чийто очи срещах за пръв път. Очи, същите като на сестра му, но различни. Те сякаш бяха докоснати от болка, която Олив не познаваше. Болка, до която, бях сигурна, Зед се беше погрижил Олив да не познава. Зед, който би убил за да защити малката си сестричка.
Не знам защо, но изпитах тъжното чувство, че той вече го е правил. И щеще да го напарви отново.
Тогава той рязко извърна глава в другата посока, така че да не виждам лицето му.
- Хайде да... - прокашля се. - Хайде да продължаваме.
Аз се изправих и тримата продължихме да крачим към мястото, където беше единствения вход към сградата. Там ни чакаше някакво момче седнало на пода, може би на около 20 години, което веднага скочи щом ни видя.
- Здравейте! - усмихна ни се чаровно. - Надявам се, че вече всичко е наред - каза и в очите му се мярна притеснение, гледайки към мен.
Отвърнах хладно на погледа му. Мразех когато някой ме гледаше сякаш съм безпомощно животинче.
Той отклони поглед и вместо това насочи очарованието си към Зед, явно надявайки се на някаква учтивост от него. Почти го съжалих. Но почти.
- Добре сме - побърза да го увери Зед.
Непознатия кимна облекчено и каза:
- Ако имате още някакви проблеми може да ми кажете веднага за да помогна.
- Благодаря - признателно каза Зед.
Удивих се колко искрен и мил можеше да изглежда при положение, че беше изтощен от лекуването ми, от пътувеното през сенките, което по-принцип изсмукваше жизнената ти енергия, като преди това беше спал едва няколко часа и то на студ и твърда земя, а този сигурно му лазеше по нервите. Поне нервираше мен.
- Щом сте добре, може да ви покажа стаите ви за почивка, а след няколко часа да ви заведа при...
- Нямаме време - прекъснах го аз. Вече не можех да понеса бъбренето му. - Трябва да намерим останалите.
Момчето изглеждаше объркано.
- Моля? Останалите?
Погледнах раздразнено Зед.
- Не си ли им казал?
Но когато го погледнах не можах да му се ядосам. Той изглеждаше смазан.
- Когато стигнахме ти буквално припадна в ръцете ми. Нямаше време за много разговори.
Пак погледнах Пазителя.
- Ние сме от Кръга. Аз съм Изолт, номер 9. Това са Оливия, номер 19 и Зед, номер 20.
Очите му се разшириха и той сякаш забрави да диша за момент.
- Боже мили... - промълви невярващо.
- Бяхме заедно с част от останалия Кръг и още няколко човека - продължих - когато бяхме нападнати. Не знаем колко точно са успели да избягат, но повечето са заловени, вероятно от Войни на смъртта. И нямаме ни най-малка представа къде може да се намират нито отвлечените, нито избягалите ако изобщо има такива!
Момчето ни гледаше с разширени очи, но бързо се окопити. Изражението му стана сериозно.
- Последвайте ме.
Той се обърна и бързо закрачи, а ние го последвахме. Навлязохме в сградата, която беше от пода до тавана облицована в сива стомана и много прозорци, през които проникваше слънчева светлина. Олив се оглеждаше наоколо с почуда, толкова типична за децата, че за миг усетих как сърцето ми се сви. Зед изглеждаше по-мрачен от обикновено. Всъщост това беше първия път, в който го виждах в лошо настроение. Обикновено изглеждаше по-... слънчев. Сякаш магията, която владееше бе попила в кожата му. Но докато го гледах в момента се дадох сметка, че всичко това... изобщо не е било истинско. В този миг той изглеждаше мрачен и притснат от бремето на решения и постъпки, които е трябвало да направи.
Това чувство, тази тъмнина, която се прокрадваше в очите му, когато си мислеше, че никой не го гледа, ми беше толкова позната, толкава близка... толкова тежка.