Книга 2: Мрак, огън и цветя

▪ Глава 11 ▪

Ева
Наблюдавах как Хари и Ния спят на болничните легла до Себ.
Лицата и на двамата бяха изкривени в болезнини гримаси.
Онова момче, Адам, също се навърташе пред врата, но така и не се осмели да влезе.
Цялото това нещо не ми харесваше. Имаше нещо гнило в цялата работа.
Защо изобщо Себ беше забравил нещо от живота си?
Какво бе предизвикало тази реакция?
Какво го бе накарало да забрави?
Какво се бе случило между Хари и Адам?
Защо той беше напуснал родния си дом?
Как, по дяволите, можеха да съществуват онези ужасни окови?
Как ги бяха създали?
Кой ги бе създал?
Тези въпроси се блъскаха в главата ми, а заедно с гласовете на растенията се получаваше едно неповторимо главоболие.
Цялата стая започна да ме задудушава. Хората в безсъзнание, наблюдаващата ги Лара, мрачната Ариана...
Рязко се изправих и забързано излязох от лечебницата.
Повече не можех да понасям цялото това напрежение.
Тръгнах на някъде, без да ме интересува посоката.
Просто трябваше да се махна.
Стигнах до някаква малка полянка. Беше нашарена с цветя, а в далечината се виждаше едно самотно старо дърво.
Погледнах назад, страхувайки се, че съм се изгубила, но можех да видя лечебницата в далечината.
С въздишка седнах в тревата и прегърнах коленете си.
Плъзнах поглед по пъстроцветната картина, просто за да й се порадвам и забелязах някого в далечината.
Гледаше ме.
Изненадах се, когато ръката му се стрелна във въздуха и ми помаха енергично. Несигурно и аз му помахах в отговор.
Тогава фигурата се изправи и тръгна към мен.
Когато приближи различих, че това бе момче. Май беше близо до моята възраст, но можеше да е и по-малък.
Косата му беше светло кафява и в нея се различаваха стръкчета от трева и дребни цветя. Очите му бяха странни. Първо реших, че са кафяви, а на слънце зелени, но колкото по-дълго ги гледах, толкова повече цветове откривах.
С всяка негова крачка, растенията ставаха по-шумни.
Особено цветята от поляната. Те го познаваха и обичаха.
Той беше със същата дарба като моята.
Седна на около метър от мен и ми се усмихна широко.
- Здравей! - каза ми весело.
Постарах се и аз да му се усмихна, но не знам до колко успях.
- Здрасти.
- И ти си говорещ с растенията, нали? Цветето ми и дървото се развълнуваха, когато приближи. Много си могъща.
- Да - простичко отвърнах. Но нещо ми направи впечатление в думите му. - Да не би да каза "цветето ми"?
- Цветето ми - потвърди с кимване.
- Как едно цвете може да е твое?
Момчето ме изгледа учудено.
- Та ти нямаш ли?
Понечих да му отговоря, но се спрях.
Не знаех нищо за този човек. От къде можех да съм сигурна, че просто не иска да измъкне някаква информация?
- Първо ти кажи за какво говориш - казах аз.
- Ами... - запъна се той. - Моето цвете си е моето цвете. Винаги е било с мен. Специално е. Не съм го избирал аз, то избра мен. Не знам кога точно се е случило, но така са ми казвали. Общуваме помежду си, имаме връзка. Понякога си говори и с други растения в главата ми, защото не може да общува с тях по друг начин.
Бях меко казано шокирана.
Беше ли възможно да си избереш собствено цвете? Как ставаше това? Как се изолираха останалите гласове?
- Твой ред - настойчиво ме погледна момчето.
Реших, че няма какво да губя. И без това, казаното от мен не беше някаква тайна, че да го крия от него.
Само се, че се учудвах, че той не го знае.
- При другите контролиращи е различно. Поне при повечето. Те си нямат свое растение и умът им е на разположение за абсолютно всички.
Изгледа ме объркано.
- Не разбирам.
- Просто растенията не могат да общуват помежду си. Например една роза може да говори само с други рози, но не и с някой люляк да кажем. Същото е и при останалите. За това сме им нужни ние. За тях сме нещо като проводници. Чрез нас могат да общуват едни с други.
Той просто ме зяпаше. Очите му се бяха разширили. Май беше по-шокиран и от мен.
- Сериозно ли? - попита невярващо.
Кимнах.
- Напълно.
- Но... но... Човек няма ли да полудее така!?
- Някои наистина полудяват - потвърдих със нежелание. - Но не е невъзможно да ги спреш. Аз например успявам да ги изолирам.
Помислих си за всичките пъти, в които те бяха взимали връх. Последния път се беше случил на пътя, малко преди да ни подгонят Войните на Смъртта.
Сториха ми се прекалено много, за това насочих мисълта си в друга посока.
- А кой си ти, всъщност?
Все още малко шашнат, отвърна:
- Аз съм Рори.
Внезапно, Рори вдигна рязко глава към мен. Отвори уста да каже нещо, но изглежда размисли и я затвори.
След няколко секунди попита:
- А ти коя си?
- Ева, приятно ми е - казах и отново направих опит за усмивка.
Понечи да каже още нещо, но един внезапен вик го стресна.
- Ева!
Обърнах се, разпознала гласа на Ариана.
- Тук съм! - провикнах се и помахах, за да ме намери по-лесно.
Когато погледнах отново към Рори... открих, че го нямаше.
Огледах наоколо за него, но той беше изчезнал.
- Ева! Добре ли си?
- Да, да, аз...
Изправих се и още веднъж огледах полянката. Но момчето от по-рано се беше изпарило.
- Рия... ти... ти видя ли едно момче? - погледнах към нея.
И без това мрачното й лице, още повече се намръщи.
- Не, не мисля. Защо?
За последен път се огледах.
Не.
Рори беше изчезнал, сякаш никога не беше съществувал.
Преглътнах буцата в гърлото си преди да проговоря.
- Знаеш ли? Мисля, че наистина започвам да полудявам.

(913 думи)