Книга 2: Мрак, огън и цветя

▪ Глава 5 ▪

Хари
Разтърках очи, за да прогоня черните петна пред погледа си. Премигнах няколко пъти, за да изчистя зрениете си.
Чак тогава се огледах и забелязах Евридика.
Беше кръстосала крака и се любуваше на някакво цвете пред себе си. Нежно го погали с върха на пръстите си и му се усмихна.
Изправих се в седнало положение и тя ме погледна.
- Добро утро - каза ми.
- Добро да е - кимнах й.
Погледнах цветето. Беше с големи листа. Бяха в нежно синьо и розово, които плавно преливаха един в друг. Беше красиво, спор нямаше. Но и много чудото. През живота си не бях виждал подобно.
- Кое е това цвете?
Ева сви рамене.
- Не знам. За пръв път усещам такова. То е изцяло нова материя за мен.
- Хм - измърморих, загледан в него. - Наистина ли не си го усещала преди?
Тя се намръщи.
- То ми напомня на едно чувство, което не желая да изпитвам отново. Но като цяло е ново - замълча за секунда, изучавайки цветето. - Има и нещо около него... Както и да е.
- Какво? - настоях.
- Просто... - запъна се. - Има някаква странна енергия около самото растение. Навява ми чувството, че нещо се задава. Нещо много мощно.
- Мощно - повторих. - Мощно като някаква добра сила или мощно като нещо зло?
Поклати глава.
- В това е проблема. Не знам. То... Тази природна сила... Просто е много голяма и много мощна.
Лошо предчувствие се загнезди в гърдите ми, но преди да успея да го споделя с Ева, тя рязко си пое дъх.
- Усещам някого наблизо. Двама са - каза леко задъхано. Изправи се и хукана на някъде.
- Ева! - Аз също се изправих. - Почакай! - побягнах след нея.
Бягах зад нея и двамата следвахме следата й, която очевидно водеше към други човешки същества.
- Почти стигнаме - каза задъхано момичето.
Едва я чух от вятъра плющяш в ушите ми, но долових гласа й.
В далечината различих две човешки фигури. Когато приближихме не повярвах на очите си.
Това бяха Ариана и Настасия.
- Господи! - ахна Ева. Вече я приближих достатъчно, че да видя как очите й се насълзяват.
Тя се затича към нея и извика:
- Ариана!
Спомената се обърна стъписано към нея. Ева я прегърна здраво и изхлипа, притиснала лице към гърдите й. На Ариана й трябваха няколко секунди, за да асимилира ситуацията. Отвърна на прегръдката и се усмихна топло.
- Ева - промълви и стисна очи, сигурно, за да спре сълзите.
Най-накрая се отделиха и дребното момиче прегърна и Настасия. Не толкова дълго колкото Ариана, но също толкова силно.
Когато я пусна й се усмихна през сълзи и първото, което каза беше:
- Приличаш на Себ.
Тя се засмя от сърце и каза:
- Честа ни казваха нещо подобно.
Аз неволно се усмихнах и ги приближих.
- Никога преди не съм имал такъв луд късмет - казах, докато вървях към тях.
Те чак сега ме забелязаха и ми се усмихнаха.
Прегърнах първо Ариана, а после и сестрата на Себ. Тя малко се изненада, но все пак ме потупа неловко по гърба.
- Радвам се, че сте добре! - каза Ева и отново се усмихна.
- Аз се радвам, че въобще срещнахме някого! - заяви Ариана, полу-щеговито, полу-напрегнато.
Тогава забелязах нещо на китките й. Някакви халки, напомнящи вериги. Имаше и на глезените. Бяха странни. Все едно цветовете плуват в тях.
- Какво е това? - попитах сериозно.
Тя трепна леко и докосна едининия пръстен.
- Всичко, което остана от веригите, задържащи магията ми.
Зяпнах я и съм сигурен, не бях единствен.
В главата ми мигом изникнаха милиони въпроси.
Вериги? Които спират магия? Съществуваше ли такова нещо? Защо въобще носеше това? Не се ли измъкна от нападението?
- Виждам, че сте объркани - каза Ариана и въздъхна леко измъчено. - Ще ви разкажа. Нека седнем.
Ние седнахме на земята в кръг и се заслушахме в думите й.
Разказа ни за Оливър. За мъченията, които са търпели. Какво е направил Циан. Как самата тя е избягала благодарение на него.
И усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.

Ева
Боже мили...
Идваше ми да повърна.
Бях сигурна, че ще си изповръщам съдържанието на стомаха. Хари също изглеждаше по подобен начин. Лицето му беше загубило двета си, а очите му бяха изцъклени.
Погледнах към Ариана, което реално беше преживяла тези събития.
Сега като я огледах по-добре, забелязах нещо, което не бях забелязала преди.
Клина и блузата й бяха в ужасно състояние. Мръсни и раздрани. Косата й беше сплъстена и рошава.
С една дума: та беше смазана.
- Трябва да ги спасим - казах само.
И те разбраха какво имам предвид. Кимнаха и после Ариана се обърна към Хари.
- Спомняш ли си къде си завел Себ или Зед и Оливия?
Той поклати тъжно глава.
- Действах инстинктивно. Изобщо не мислех за конкретно място. Просто си мислех, че искам да са в безопасност.
- Помисли - настоя приятилката ми. - Някое място където ще са на сигурно  или просто далеч от опасността.
Хари потупа брадичката си замислено.
- Има едно място - започна несигурно. - Където съм сигурен, че няма да откажат помощ. Но... ми се ще да ни съм отвеждал никого там.
- Защо? - попитах, а тревогата ми се пробуди.
Хари се намръщи и нервно потри дланите си.
- Защото е родното ми село.

Себастиян
Първото нещо, което усетих, когато се събудих беше, че лежа. На нещо меко. И се чувствах по-добре. Бавно отворих очи и видях кремав таван.
Моментално усетих онова мрачно присъствие от по-рано.
Рязко се надигнах и погледнах момчето, което беше на стола до мен.
Той е! Това е повелителя на мрака!
Взирахме се един в друг дълго. Опитвахме се да се преценим взаимно, да разберем що ва човек стои пред нас.
След няколко дълги и мъчителни секунди той прошепна:
- Искрата е миг заплатен с пепелта.
При това кръвта ми кипна.
Как смеше да ми казва това в лицето! На един повелител на светлината!
Преди да се усетя вече му се бях нахвърлил, атакувайки го с най-чистата светлина, която успях да измъкна от себе си.

(957 думи)